Amadea – блогът на една егоцентричка











 

В тази модерна епоха на капитализъм, параноя и масова шизофрения е много трудно един човек да бъде определен за „луд“, а още по-трудно е да бъде определен за „луд гений“ какъвто е всъщност Тим Бъртън.

Отваряйки imdb и разглеждайки филмографията на този режисьор, човек може да се наслади на редица от стойностн, пъстри и изключително интересни заглавия. Филмите му са магия – понякога по-сладка, понякога по-сурова, но в тях има много емоция, много вложени усилия и голяма палитра от актьорски таланти, което е един от специалитетите на Тим Бъртън.

 

 

Когато вчера отворих филмографията му забелязах наличието на нов филм. Филмът се казва Sweeney Todd: The Deamon Barber of Fleet Street и в него, разбира се, участват съпругата му Хелена Бонъм Картър и дългогодишния му колега и приятел – Джони Деп. Две имена в съвременното и наистина стойностно холивудско кино, които заслужават уважение. Всъщност още преди да кликна на филма за да разгледам актьорския състав бях сигурна, че ще видя тези две имена в началото на списъка – кой по подходящ от тях двамата да изиграят Sweeney Todd и Mrs. Lovett?

 

 

 

Колкото до сюжета на филма – едва ли има смисъл да разказвам, тъй като всеки е чувал за историята за демоничния бръснар, който убивал клиентите си. Или ако не сте чували за тази история, то поне сте слушали The Barber of Seville на Росини. Друго интересно за филма е, че ще е мюзикъл (което си е напълно в реда на нещата), а сред актьорския състав има още няколко имена, които заслужават нужното внимание – Алан Рикман и Саша Барън Коен. Друго не ни остава освен да чакаме новата филмова творба на ансамбъл Бъртън (Тим Бъртън+Хелена Бонъм Картър+Джони Деп) и когато дойде времето – да му се насладим.

А колкото до останалото творчество на Тим Бъртън – както вече казах, той е луд гений. Като засегнем последните му проекти като The Corpse Bride, който беше една прекрасна анимация не толкова за деца, колкото за възрастни, натрупана с черен хумор и една нова перспектива за смъртта. Едва ли човек може да забрави силния контраст между света на живите и този на мъртвите :-)

Или пък един от любимите ми Бъртанови филми – „Голяма риба“. Гледах го на касетка под наем, когато излезе и се разтопих като шоколадово блогче на 94 градуса по Фаренхайт. Освен, че беше една вълнуваща и емоционална приказка за живота-пътешествие на един обикновен на пръв поглед човек, във филма видях и един от любимците ми – Стив Бушеми. Филмът беше емоционално зареден и с доста оптимистичен поглед към света – диалозите между баща и син на смъртния одър, сякаш ми прошепнаха, че не е зле понякога да гледаме по-цветно на живота и да вярваме в чудесата му, защото, уви те понякога се случват. Всъщност като се замисля всеки филм на Бъртън си има едно малко и смислено скрито послание към зрителя, дори в детинския за много хора „Чарли и шоколадовата фабрика“, дори в „Едурд с ръцете ножици“…просто ни трябва малко повечко въображение и да не гледаме на филмите като на средство за забавлание, защото няма по-добър начин за отправяне на едно послание към останалите, от това да го запечата на филмова лента.

Що се отнася до останалата част от филмите на Тим Бъртън – няма смисъл да говоря за тях. „Ед Ууд“, „Слийпи Холоу“ и двата Батмана (единствените от цялата поредица, които ми харесват) са все филми, които си заслужава човек да гледа и никой няма да съжали и да се почувства ограбен ако го стори. Разбира се, разни хора, разни вкусове, но за мен филмите на Тим Бъртън си остават една огромна шоколадова бонбониера с бонбони, кой от кой по-сладък.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 



Слънцето бавно напичаше над Кабул, оцветявайки града в ярка оранжева светлина, като по този начин предупреждаваше за поредния горещ ден. Лятото в Кабул, бе като в Ада – температурата се покачваше, въздуха пареше, а прахта по отъпканите пътища се сливаше с маранята и пареше на очите. Африама се връщаше от полето с мак и притеснено пристъпваше към дома си. Беше покрила тялото си от главата до петите в черно фередже и вървеше бавно към бащината къща. Когато стигна, тихо се промъкна и влезе в стаята си, после извади изпод фереджето си преработен мак. Прибра чистия хероин в Корана си и притеснено излезе от стаята. Знаеше, че това, което прави е престъпление не само в Афганистан, но и в целия свят. Но изнасянето на хероин от Афганистан и пласирането му в Европа бе единствения начин за Африама да заплати образованието си в Англия. Затова тя се връщаше и в Кабул – семейството й от години работеше на маковите полета о и Африама бе започнала да краде преработен мак и да го продава в Англия – така успяваше да събере пари за общежитие и да заплати часта от годишната такса в университета, която не се покриваше от стипендията й. Африама ненавиждаше Афганистан – фереджето, беднотиятa, ужасната жега и честите престрелки. Броеше дните до момента, когато щеше да се върне в Англия, да захвърли черното фередже, да продаде събрания хероин и да прибере парите си. Чакаше с нетърпение момента, когато щеше да се върне в Европа, да завърши образованието си и да си намери работа. Тогава нямаше да й се налага да никога повече да трепери от страх на Кабулското летище, нито на Хийтроу. Нямаше повече да има нужда да продава хероин, за да може да заплати разходите и образованието си. Африама знаеше, че убива хора с това, което прави – самата тя имаше колега в университета, който взимаше хероин венозно. Името му бе Андрю Пади и беше доста слаб и булнав ирландец с бледо и изпито лице и вечни сенки под очите. Учеше история на идеите и имаше доста неугледен вид. Африама често се питаше дали хероинът, който момчето си инжектираше във вените, не беше именно този, който тя бе донесла от Афганистан. Често съвестта й я гризеше, но после си казваше, че тези хора щяха да си купят хероин, при всички положения, затова в постъпката й нямаше нищо нехуманно – всеки оцеляваше някак си. Африама си казваше тези неща за да се почувства по-малко виновна. Засега времето бе единствения й сериозен враг, освен охраната на летището. Но от охраната никога не гледаха на нея като на каквато и да било заплаха – скромна, забулена афганска студентка, която едва е успяла да достигне до Европа за да получи обраозваниe на стипендия. Толкова години, никой не се усъмни в жалните й тъмни очи.

„Още една година“ – казваше си Африама. – „Трябва да издържа само още една година“. След година тя завършваше и щеше да си намери работа в Европа и повече никога нямаше да й се налага да краде от маковите полета.

Дните по календара се нижеха бавно, но все пак се изнизаха и до края на лятото Африама бе събрала достатъчно количество хероин за да може да изкара една цяла година в Англия. Афганката хем нямаше търпение да напусне, хем се страхуваше да премине с толкова много хероин през граница. Когато дойде време да напусне Кабул, Африама трепереща тръгна към летището – там, за нейно щастие всичко мина безпроблемно и тя успя да се качи в самолета за Лондон, като през цялото време се молеше всичко да мине добре. Бе скрила една част от хероина в Корана, който разнасяше със себе си, не защото бе толкова религиозна, а защото никой не прелистваше страниците, който бяха облепени с малки пакетчета пълни с наркотичната смес. Останала част от стоката бе прибрала в сутиена и чорапите си. Когато кацна на „Гетруик“ никой не я претърси стабилно – погледнаха паспорта й и студентската й книжка и я пуснаха. Африама се успокои – най-трудната част беше минала. Сега й оставаше да се прибере в общежитието и да се обади на Майкъл – местен дилър на който продаваше хероина. Докато сваляше фереджето си в тоалетната на летището пулсът на Африама се нормализира. Погледна се в огледалото – почувства се като престъпница, но знаеше, че няма друг вариант.

Когато стигна до сградата на общежитието афганката се забърза към входа – беше пристигнала няколко дни по-рано и в сградата нямаше почти никой. На входа обаче, в цялата си бързина силно се сблъска с Андрю Пади. Африама залитна и усети как едно от пликчетата с хероин се изпълзва изпод блузата й и пада на земята. Тя замръзна – Андрю погледна така желаната дрога и очите му проблеснаха.

- Дай ми го. – каза Африама, опитвайки се да вземе пликчето от ръката на Пади.

- Ти вземаш хероин? – той я погледна невярващо.

- Разбира се, че не. Върни ми го. – Африама бе толкова паникьосана, че не знаеше какво да каже.

- Значи го продаваш?

Африама замълча за секунда – не знаеше какво да отговори.

- Внасяш го от Афганистан? – Пади я погледна с бляскавите си очи. Гледаше на пликчето като на купчина необработени диаманти.

- Върни ми го. Не знаеш какво ми костваше…

Пади я дръпна настрани и каза:

- Дай ми тази доза и няма да издам на никого тайнта ти. – той я държеше грубо за ръката и Африама видя, че няма друг избор освен да се съгласи.

- Вземи я. Така или иначе ми е последната. – излъга го, защото знаеше, че веднъж щом е взел от нея, ще започне да я изнудва всеки ден. Номерът й мина. Пади прибра пликчето и изчезна. Африама се забърза паникьосана към стаята си – започна трескаво да звъни на Майкъл, надявайки се още тази вечер да успее да се отърве от стоката, но не го откри. После взе един нож и напъха цялата дрога в дюшека си. Вечерта се помоли да успее да открие Майкъл и до тогава да няма никакви проблеми с Пади. За съжаление, молбите й не достигаха до Аллах или до когото и да било друг. Още на сутринта се разнесе трагичната новина за смъртта на Пади и най-лошото бе, че и нейното име се споменаваше. Африама разбра, че беше въпрос на време докто я открият – бе му дала чист хероин, който не бе примесен с каквото и да било – явно Пади бе взел обичайната доза, която с толкова чист хероин се оказа смъртоносна. Африама се уплаши и направи единственото за което се сети – изхвърли стоката с тоалетната чиния, събра малко багаж и потегли обратно към Афганистан. Щяха да я хванат – не искаше да отиде в затвора и в момента държавата, която толкова мразеше се оказа единственото й спасение. Качи се на самолет за Кабул. Трепереше през цялото време – не можеше да се успокои. Осъзна какво бе правила през всичките тези години – бе убивала хора. Нямаше каквото и да било оправдание за това. Нямаше. Заплака – сълзите й потекоха по нежното й лице. На съвестта й тежеше не само смъртта на Пади, но и нейния провал. След всичките тези години на борба, след всички тръмплини през, които бе минала, тя се провали именно накрая. От това най-много я болеше. Какво щеше да прави сега? Какво щеше да каже на семейството си? Какво щеше да стане с нея оттук нататък?

Самолетът кацна и Африама се отправи към дома си – мина през най-заобиколните пътища, чудейки се какво да направи. Докато вървеше през един запустял квартал, Африама чу писък. Обърна се да види откъде идва, но вместо това видя няколко маскирани мъже да тичат и да се крият зад една изоставена кола. Чуха се изстрели. Африама бе попаднала на поредната престрелка. Повечето хора се скриха – бягаха. Майка скри синът си под една кола. Ала Африама не помръдна. От очите й се стичаха сълзи – сълзи на болка и отчаяние. Чу се пореден писък и още изстрели. От ръката й се изплъзна Корана – падна на земята и вятърът мързеливо разлисти страниците му. Сетне струя кръв покри страниците изписани на арабски. Четири крушума бяха пронизали Африамовото тяло. Тя падна на земята, която попи грешната й кръв. В момента когато Африама разбра за смъртта на Пади мечтите й умряха, по време на полета умря и надеждата й, а сега в Кабул, по пътя за дома умря и самата тя. Кръвта й се лееше по афганска земя – родната й земя, от която тя бягаше в търсене на по-добър живот.



Дядо Георги седеше в парка пред Народния театър и гледаше тъжно в наредените шахматни фигурки, които чакаха да бъдат преместени. Извърна уморения си поглед и огледа скования от ноемврийския студ парк. Зимата убиваше радостта в хората и опразваше парковете. Георги нямаше с кой да играе шах. Постоя още известно време с надеждата, че някой ще дойде, но никой не се появи – хората, облечени с дебели палта бързаха в мразовития ден, а дъхът им образуваше малки облачета пара. Той запали поредната измачкана евтина цигара, мъдреща се в изпокъсания пакет. Сетне подръпна стария си любим каскет и тръгна безцелно. Стигна до Александър Невски и се огледа – къде беше онази София преди шейсет години? Какво стана с нея? Тогава нямаше такива лъскави коли, толкова много хора…така ли щяха да минат последните му години живот? Самотен в стария си софийски апартамент? В обикаляне на парковете, четене на вестници и пилеене на времето в игра на шах с непознати? Дядо Георги си спомни децата си – дъщеря му Симона му бе на гости лятото – дойде си от Франция с двете си деца, които едва-едва проронваха български език. Дъщеря му беше щастлива и отдавна привикнала към удобния западно-европейския начин на живот и не можа да се задържи дълго в България – тръгна си, овещавайки за пореден път гордия си баща да помогне с малко пари, но дядо Георги не взе и левче от предложената сума. Остана само с покупките и ненужните подаръци – сърцето му не можеше да се стопли с тези материални блага, сърцето му копнееше да гледа внуците си да растат, да им купува сладолед през лятото и топли банички зимъска. Сълзица се отрони от изморения Георгиев поглед. Сълзица. Спомни си Стефан – големият му син, които обикаляше безцелно света и от няколко години живееше в Кувейт. Дядо Георги не бе виждал съпругата му, нито децата му, нито самият Стефан от вече двадесет години – бе чувал само гласът му при вече все по-редките телефонни обаждания.

Дядо Георги се прибра у дома си – изморен, с лека болка в кръста и премръзнали пръсти. Седна пред малката печка, която грееше хола и се загледа в една точка. Тази самота го разяждше отвътре така силно и безплощадно, че той се отпусна на овехтялото канапе, облегна глава назад, опитвайки си да преглътне мъката си, сякаш тя бе горчиво лекарство и затвори очи. И така и не ги отвори. Отиде си сам-самичък от този свят – без деца и внуци, суетящи се около смъртния му одър – просто, ей така. Сам.

На погребението му дойдоха съседите и дъщеря му, за да плати разноските и да му осигури подобаващо изпращане. Свещеника тихо изпя молитвата си, малкото свещи бързо изгаснаха погасени от силния вятър, а венеца с червени рози, стоеше самотно върху купчината пръст. Сетне Симона продаде апартамента, а вещите на баща си взе със себе си. И напусна отново и за последно. Отиде в Кувейт при Стефан – да се видят като брат и сестра и после се върна във Франция. Нито един от двамата не се върна повече в Бългрия. Скоро некролога на дядо Геогри бе махнат, гроба му бе обраснал в бурени, а малкото души, които го помнеха – починаха. И така дядо Геогри си отиде – сам в студената София, далеч от отчуждените си деца и внуците, които не познаваше, сам в стария си апартамент.



{ноември 21, 2007}   Сутрешно кафе

Мириса на кафе
събужда сетивата.
Камбаната пак бие,
сутрешна молитва.





{октомври 28, 2007}   Африка

 

 Земята под краката ми пари,

червената пръст, сякаш с пулс тупти,

а в сърцето ми пламък гори.

 

Африка…

земя, пропита с кръв и сълзи,

земя обичана и мразена от Бог,

земя на тъжни рожби -

земя окована в смърт.

 

Там зад Кенийските степи,

над земята искам да летя

да дишам въздуха свободна,

и розови фламинго да гоня.

 

Мечтая аз от улиците прашни да избягам,

от човешката ламя,

там сред други хора да живея,

а над главата ми – слама.

 

Кога ли аз ще мога,

да вдишам въздуха на Африка,

вятъра да усетя,

студените вълни да почувствам…

 

Искам всеки ден,

изгревите и залезите африкански аз да гледам,

аромата на сутрешно кафе да усещам

и вкуса на свежи ягоди.

 

 

 



{октомври 22, 2007}   Снимки от Ню Йорк

Бруклинския мост в далечината…

Бруклинския мост

…кулите близнаци (тогава, когато ги имаше)…

Снимка на кулите близнаци (по времето, когато още ги имаше)

…Empire State Building (102 етажа)…

Empire state building

….Манхатън от високо…

ny6.jpg

…и Статуята на свободата снимана от ферибот.

Статуята на свободата



{октомври 22, 2007}   Сърцето е самотен ловец

 

 

 

Нощта беше прохладна и влажна. Улиците пустееха – тук-таме минаваше някое бездомно куче, замръкнал пияница или ловуваща котка. Чуваха се падащите капки от улуците, тихото шумолене от поклащащите се и натежали от следобедния дъжд листа. На безлюдната улица се чуваше тих, аматьорски джаз, издващ от отворения прозорец на пропаднала и почти незабележима нощна кръчма.
Кръчмата беше почти празна – пуста, пропита с алкохол и неосъществени мечти. Студена, неуютна и вехта. В помещението имаше само четирима души – барман, мъж на средна възраст, който дремеше на стола зад бара, а телевизора над него се опитваше да улови някакъв канал. Единствения човек седящ на бара и сипващ си солидни дози ром от оставената без надзор бутилка беше млад мъж – на не повече от 30, беше пиян и с почервенели очи, неугледен на външен вид, самотник по душа, но лицето му излъчваше интелигентност и някогашни идеали и ценности, които вече са били потъпкани.
В ъгъла на помещението беше седнал слепец – одърпан, бос, слаб и брадясал. Той държеше красив саксофон в ръцете си и свиреше меланхоличен джаз – музика идваща от душата му.
Тази музика докосваше младата дама седяща на една от трите маси. Млада, красива и скромна. С бяла и гладка кожа, красиви и топли сини очи и пепеляво руса вълниста коса. Пиеше единственото уиски, което предлагаше заведението и пушеше цигари в пакет. Така кръстосала крака тя наблюдаваше хората в помещението.
Осъдени души, вечно пияни и обечени да скитат в студените нощи на безкрайната пустиня от празнота. Те бяха пияни – пияни и опиянени от мъката си до такава степен, че дръзваха да се надсмиват над живота. Надсмиваха му се тъй гръмко и дръзко, че когато удари техния час, дори самата Смърт да тръпне да ги пребере. Такива бяха те – несретници в очите на другите, безчувствените и бездомни рожби на Живота, които намираха своя временен заслон в евтината кръчма. Техните сърца бяха уморени и изтощени от дългото пътуване. Бяха прекарали толкова години в търсене на щастието, любовта и душевната хармония, че в един момент спряха да си починат и не пожелаха да продължат. Сърцата им бяха самотни ловци, ловци на щастие неуловено, ловци на любов несподелена, ловци на хармония не открита. Всички ние търсим нещо, нещо неоткриваемо, но когато осъзнаем, че никога няма да го намерим, трябва ли да спрем? Трябва ли да се откажем? Или трябва да продължим да вярваме, че то е някъде там – любовта, щастието, душевната хармония?
Къде сме ние? Кои сме ние? Студените хора скрити зад бласкавото стъкло на обществото или онези прости души, онези самотни ловци, пиещи ром в задимената кръчма? Слепият и неразбран от света творец със саксофона в ръка? Пиещия мечтател, чийто ценности нямат място в съвременния свят? Красивата синеока дама, която живее животът продиктуван от обществото, но всъщност го ненавижда до дъното на изморената си душа? Или даващия подслон на всички тези самотни души? Къде сме ние?
Сърцата ни са самотни ловци. Пътят към живота и пътят към смъртта са винаги пътища, които поемаме сами.



и т.н.