Като пристрастена към журналистиката млада девойка, определено не пропускам удобен момент, когато да понауча нещо интересно от някой журналист – било то на живо или от някоя статия, а както е в случая от книга.

Сдобих се с книгата „Сто и един дни“ по една невероятна случайност. Търсех си оправдание да не се мотая из магазините в София в търсене на бална рокля и решението на моя проблем направо ме спъна. Книжарница „Хеликон“ просто избутваше всички други магазини и направо ме сочеше. Нямаше как да не вляза. Пристъпих и си поех въздух – казах си „не“. Този път няма да си купувам книги, просто ще разгледам. Да, но жаждата за книги при мен е равносойна на хероиновата зависимост – все си казвам, че няма да си купя книга, но волята ми се огъва и хоп – почти винаги свършвам с чантичка, в която в много редки случай се мъдри само по една книжка.

Книжарницата беше на четири етажа – рай за мен. Първо се забих в чуждоезиковите произведения, но така и не си намерих така желаните от мен есета на Сюзън Зонтаг нито на английски или на какъвто и да било друг език. Не знам точно как попаднах на онзи рафт, където се мъдреше сложното име на тази норвежка журналистка, но взех книгата без много да му мисля. И определено не съжалих. Купих я – само нея, не посмях да гледам в други посоки, защото после можеше да се прибирам от София на стоп.

По време на войната в Ирак и падането на режима на Саддам Хюсеин аз живо се интересувах от ситуацията – четях десетки статии, гледах новините и попивах всякаква информация. Но след като прочетох  „Сто и един дни“ видях войната под един друг ъгъл – през погледа на иракското население. И това, което прочетох беше страх. Страх да се споменава името на Саддам в лоша светлина, страх да се говори дори за дебнещата война, страх за всичко. Това превръща работата на Осне в много по-сложна – никой не иска да говори, особено докато покрай нея се върти Таклеф – преводачът назначен от Министерството на информацията в Ирак, който не само „помага“ за осъществяването на контакта между Осне и иракчаните, но и следи работата й и всяко нейно движение.

Сейерстад определено е успяла да покаже войната от двете страни на монетата – през очите на обикновени иракчани, които чакат за месечните дажби храна от прорамата „Петрол срещу храна“ и от нейна гледна точка – от страната на една жена, журналистка, без екип и без никаква подкрепа от страна на мощни медии като Си Ен Ен, Си Би Ес или Би Би Си. Пресъздадена е освен трудността за отразяване на действителността в една държава от Близкия Изток, намираща се в пордния военен конфликт, но и също така много, дори прекалено реално е описана ситуацията на предвоенния страх. Бягството на хората от Багдад, залепените прозорци, страха на малките деца и смелостта на по-големите. Определено човек потръпва, когато чете за страха от една война, особено, когато живее в държава, която в настоящия момент е далеч от военни атентати и шума на падащите бомби.

Това, което ме впечатли най-силно бе готовността на десетки иракчани, включително и жени, да нарамят оръжията и да се бият за родината си….и за Саддам. Имаше хора, които не искаха войната и се чувстваха добре под диктатурата на Хюсеин, имаше и такива, които чакаха Америка да нападне Ирак за да ги отърве от властния диктатор, имаше и един палестинец, който с едно изречение разкри цялата конспирация: „Аз съм палестинец, мразя еднакво и Израел и САЩ“. В книгата имаше много хора – и министри и преводачи и християни и мюсюлмани – всички се страхуваха различно. Дори онези, които имаха късмета да напуснат Ирак и да заминат за Йордания изпитваха не по-малък страх. И бедните и богатите иракчани се страхуваха. Но това е войната – една плетеница от страх и гняв, пропита с кръв и сълзи. А  „Сто и един дни“ ще ви даде много повече реална представа за ситуацията, отколкото която и да е друга журналистическа статия. А когато затворих книгата се попитах – защо? Едва ли ще намеря истинския отговор на въпросът.

Стояхме мълчаливо в един ресторант край река Тигър. Вглеждахме се една в друга и сякаш четяхме в очите си недописаната история на живота ни. Алмира – красиво име, което шепнеше за ориента. От арабски се превежда „истина без въпрос“, което сякаш се вписваше в характера на Алмира – истинска и честна. Взираше се към Багдад, който ни чакаше от другата страна и ни напомняше колко близко се движим по острието. Алмира бе напуснала родния си град още преди режима на Саддам Хюсеин през 79-та и войната на Персийския залив, а последните й спомени от Ирак бяха свързани с едно спокойно детство в една приказна страна от „Хиляда и една нощи“. Очите й сякаш търсеха онзи Багдад от нейните детски спомени, който беше вече безвъзвратно изгубен и променен до неузнаваемост. Сведе поглед надолу, а аз леко потупах двете книги, които бе издала в Европа – „От древна Месопотамия до Република Ирак“ и „Ирак: война след война“.
Това, което най-много ме удивяваше в Алмира е нейната толерантност спрямо западната култура и забележителната й адаптивност. Бе отрасла в Европа със статут на бежанка, след 28 години тя така и не пожелава да смени този статут. Гордее се, че е иракчанка, макар нейният Ирак вече да не съществува. За разлика от повечето емигрирали иракчани, Алмира не спира да се интересува от бъдещето и миналото на родината си. Изучава историята на Ирак и с носталгия се връща с векове назад, когато тези земи, които са носели името Месопотамия са били център на света. Алмира е като двете страни на една монета – от една страна тя е модерна европейска жена, която живее в един динамичен и високо технологичен свят и преподава история в няколко различни университета във Франция, но от друга страна, тя си остава иракска жена. Тази, която прелиства внимателно Корана и ходи редовно на джамия, тази, която е горда със своите корени и силно страда по настоящето на родината си. В тези тъмни очи, аз не виждам просто жена, а една изключителна жена. Иракска жена.
- Знаеш ли какво означава Месопотамия от гръцки? – Алмира разчупва тишината помежду ни.
- Не.
- Между две реки.
- Тигър и Ефрат?
- Именно. Между тези две реки се е писала една многовековна история. Невероятно е как преди тук са съществували толкова легендарни градове като Вавилон, а днес можеш само да вдишваш пепелта на една вече унищожена култура. Първата цивилизация – Шумер – е окупирала именно тези земи. Всичко започнало преди 6 хилядолетия пр. Хр., когато град Ериду бил заселен от шумерииците. Тази ера просъществувала от периода Убаид, чак до появата на Вавилон в началото на второто хилядолетие пр. Хр. И до ден днешен се смята, че Шумер е първата цивилизация. Невероятно е как се мени историята – преди тези земи са били едема на света – райската градина описана в Библията. От една велика Империя, чийто периоди не могат да бъдат изброени – започвайки от Шумер, минавайки през династията на Ур, Вавилония, Бронзовата ера, Персийска Месопотамия, Република Ирак… и стигайки чак до тук. До една малка държавица, в която цари само хаос, петролен глад и смърт. Как само се прекроява картата на света…
Докато Алмира говореше за историята на Ирак, аз се обърнах към Багдад – градът кипеше, а хората в него плахо пристъпваха, сякаш смъртта ги дебнеше на всеки ъгъл. Как се случи това? Кой го стори? Защо една велика империя се превръща в поредната развалина на Близкия Изток? Взирайки се към картата на Европа, бих могла да си задам същите въпроси. Как толкова велики държави са се превърнали в едни малки марионетки на Великите сили? Как с борбата за независимо Косово, картата на Европа отново ще търпи промени? Всичко въпрос на Божия воля или добра политика е?
- Какво е за теб Европа? – запитах аз внезапно.
Алмира се обърна към мен и за секунда впери тъмните си очи в моите, сякаш търсеше отговора в мен, а не в себе си.
- Една… земя. Едно късче от този свят, което е красиво и интересно, но не е моят дом. Мирише на Запад… на модерност, а на мен ми липсва този аромат на ориента, които можеш да вдишаш само в арабските държави. Европа е като един луксозен хотел, в който аз съм отседнала по време на 28 годишната си командировка. А Ирак- е моят дом.
- Ще дойдеш ли с мен в Багдад? – попитах аз, знаейки, че тя е най-прекрасният гид, който мога да имам.
- Не. Имам красиви спомени от родния си град. Спомени, които са достатъчно избледнели на фона на медийното отразяване на събитията в Ирак, за да ги изтрия, ако стъпя в Багдад. Живея във Франция от 20 години и колкото пъти стъпя на летището и ме попитат откъде съм, винаги съм казвала: „Аз съм от Ирак.“ Не се срамувам да кажа откъде съм – напротив, гордея се. Именно, защото аз съм една от малкото, които имат хубави спомени от Ирак. Само това ми остана от родината ми – спомените.

Когато приключихме разговора си, заедно със студените си питиета, двете с Алмира се отправихме в различни посоки. Тя, към джип, който щеше да я прекара през йорданската пустиня и после до Аман, откъдето щеше да се качи на самолет за Париж, а аз към такси, което щеше да ме закара до хотел „ал-Рашид“, в сърцето на Багдад. Докато минавахме през иракската столица, наблюдавах тази опустушена и измъчена земя, покрита с кръв. За един миг в съзнанието ми изникна една от онези вълнуващи приказки на Шехерезада и за момент си представих онзи разкош, който преди е царял по тези земи. Чак сега осъзнавах носталгията на Алмира – хилядолетната история на тези земи бе затрила с един размах на британско знаме. В името на човешката алчност. В името на войната. Война след война. Това бе днешен Ирак. Жалко, че само виждаме настоящето, а все нямаме време да се обърнем към миналото. Приказката за Ирак е пъстра – ту с топли, ту със студени нюанси, и красива, и мрачна, и щастлива, и тъжна… и все още недописана.

Взе автомата от вече разлагащия се труп на кюрдски военен. Детската му усмивка заблестя, сякаш в ръцете си държеше не оръжие на смъртта, а чисто нова играчка. Сетне подскочи и заприпка бос към изоставените танкове, горящите коли и разлагащата се под яркото слънце човешка плът. Отиде при останалите момчета, които си играеха на войници с взетите от земята оръжия. Гонеха се и стреляха с незаредените оръжия, сякаш забравяйки, че са на средата на бойно поле. Тичаха, смееха се, криеха се зад торби с барут и крещяха един по друг на арабски. Джазим държеше в детските си ръчички големия автомат и без много да му мисли, се гмурна в детската им игра на военни. Момчето трудно задържа голямото оръжие и безцелно го насочи към едно от момчетата. То на свой ред се качи на дулото на един изоставен танк и насочи пистолета си към него, натисна спусъка и издаде звук с уста, наподобяващ изстрел на куршум.

- Джазим! – извика момчето. – Застрелях те, трябва да паднеш. Такива са правилата.

Джазим обаче не падна, а насочи автомата към момчето и натисна спусъка. Тъкмо бе готов да издаде звук с уста, когато от дулото се изстреля куршум, който се удари в главата на момчето отсреща. То падна от танка и  строполи  безжизненото си тяло върху прашната земя. Останалите деца изпищяха и побягнаха, където им видят очите, ала Джазим остана. Дълго време държа автомата на прицел, докато постепенно, осъзнавайки ужаса на своето деяние, не го свали. Стоя и дълго гледа трупа на другарчето си. Сетне се приближи бавно, наведе се и го побутна леко с пръст, сякаш искаше да се убеди, че наистина е мъртъв, а не просто, че се преструва. Секунда след като докосна мъртвото му тяло, уплашено се отдръпна. Толкова го беше страх, че дори не можеше да заплаче. Огледа се – покрай него нямаше нищо друго, освен смърт и разруха. Хвърли оръжието и побягна, без дори да знае накъде. Тичаше,  сякаш без умора, по безкрайната чакълена пустиня. Искаше да се скрие от последствията на своето деяние, от вината на едно убийство, от мъката на една пропита с кръв земя… искаше просто да избяга от войната. Тичаше… не спираше да тича. Беше един невидим човек в свят на смърт и зли сенки – беше едно от многото невидими деца в този свят.

Изключих телевизора, а една мъничка сълзица, събрала в себе си цялата мъка, потече по бузата ми и падна на гърдите ми. Виждаме видимите деца – плачещите бебета в заведенията, непослушните дечица пред блока и разглезените дечурлига на прекалено заетите родители. Те си играят с гумени играчки и плачат, докато стоят пред машината за сладолед и осъзнават, че няма да получат това, което искат. Те са видимите деца… ние ги виждаме, усмихваме им се, радваме им се, понякога ги обиждаме, понякога им се дразним. А къде са онези невидими деца? Те не са само в Ирак, Судан или Афганистан. Те са и пред нашите очи – свити зад поредния контейнер за боклук, захвърлени в домове за сираци, оставени на улицата за просия. И те са невидими. И те са деца. Те не знаят що е родителска грижа, що е спокойствие и обич. Те не си играят с плюшени играчки. Играят си с боклуците от контейнера или с изоставените оръжия от безмислените войни, които ние водим. Това са те – невидимите деца. Нека Бог и Аллах да се смилят поне над тях в тази безмилостна вражда…

Когато Бог създаде мен – той не знаеше какво си навлича,
майка ми смятала да абортира, но напук на Бог – оцелях,
оцелях, за да говоря – май само това мога;
оцелях, за да обичам – и това се научих да правя;
оцелях, за да мразя – това е моето изкуство;
оцелях, за да бъда себе си – като малцина други;
оцелях, за да пиша бели стихове – римата ми не върви;
оцелях, за да се смея на живота – вече спрях да се страхувам от смъртта;
оцелях, за да бъда егоистка – като всички вас;
оцелях, за да бъда сакрастична – така ме научи животът;
оцелях, за да съм сама – защото така пожелах.

Оцелях и от смъртта – защото знаех, че мога;
оцелях и от бедността – защото вярвах, че ще успея;
оцелях и от угризения – продадох си съвестта;
оцелях и от мъката – защото не й се поддадох.

Оцелях, за да живея – един живот като насън;
оцелях, за да умея – да бъда такава, каквато съм;
оцелях, за да видя, че съм красива – и аз съм;
оцелях, за да покажа, че мога… просто ей така.

Бог не ме харесва, но и на мен не ми е симпатичен,
от години водим все една и съща студена война,
играем „Го” и сме вечно с равен резултат,
непрекъснато си правим мръсни номера.

Когато Бог създаде мен – той не знаеше какво си навлича,
а когато аз създадох Бог – знаех с какво се захващам.

Бавно подритвах едно камъче по неравния и прашен път. Вдишвах чистия въздух на Балкана, а над главата ми имаше малък, сив облак, в който се гнездяха проблемите, мъките и сълзите ми.  В нищичко вече не ми бе останало да вярвам – и добротата у хората се изпари, и пламъчето в очите им вече го нямаше. Посивя този свят, замръзна в една черно-бяла снимка. Съдбата ли ме отведе там, сърцето ли ми копнееше за капка оптимизъм, не знам, ала то се случи – вълшебно беше, може би, дори божествено. Понякога си мисля, че дори е било само сън.

Спънах се и докато се изправях, видях един човек да стои и да медитира на обширна поляна. Свих вежди. Помислих, че ще е чужденец може би – рядко се срещаше да видиш медитиращ човек из скромните селца на Стара планина. Тихичко пристъпих към поляната без да се приближавам до него и да нарушавам душевното му спокойствие.

- Здравей, девойко. – чух тихия му и спокоен глас. Заогледах се и притеснено се усмихнах.

- Съжалявам, не исках да ви притеснявам.

- Не се безпокой. Ела, добре си дошла. – мъжът, чиято възраст не мога точно да определя се изправи и ме погледна с топлите си сини очи. От него се лееше добронамереност, такава, каквато съм виждала само из Родопските селца. Учудих се, но любопитството ми беше по-силно от разума и се приближих.

Мъжът, който така и не си каза името, но не пожела да знае и моето ме покани на верандата на една скромна селска кошара, която беше забележително чиста и уютна макар и изключително примитивна.

- Откъде си? – запита ме той.

- Градско чедо съм. – отвърнах му аз. – Обикалям из Балкана.

- Какво дириш?

Вдигнах рамене. После въздъхнах тежко:

- Преди поне знаех какво диря при пътуванията ми, а сега просто обикалям. Търся простичкото, обикновеното. Това, което прави възрастните балканджии щастливи по тези краища.

- Ти си го намерила. – той седна до мен. – Явно още не си осъзнала. Именно простотата на ежедневието дарява щастие. Виждаш ли тази кошара? В нея няма електричество, няма съвременни удобства,  но е уютна. Ей там долу, по склона има още къщички измазани от глина и дърво… скромни и уютни. Някои намираме щастието, дистанцирайки се от материалните неща.

Мъдри слова идваха от него. Заслушах се в захлас и осъзнах, че и той някога е бил гражданин на големия град, и той е виждал студените сенки на хората, вечно бързащи за някъде. И той търсил е усмивки и емоция в техните лица. Сетне той ме попиа дали съм вярваща.

- Не. – отвърнах аз. – Родителите ми са християни, но самата аз не съм. Но… уважавам религиите, е християнството може би не толкова колкото останалите, но… ценя вярата на другите, макар самата аз все още да не съм намерила моята.

Той се усмихна и двамата започнахме да говорим за религия и да разнищтваме всяка една от основните религии. Минахме през ранното юдейство, християнството, исляма и неговите форми, до източните религии като шинто, даозъм и будизъм. Говорехме си за Конфуции и в един момент аз установих, че човекът пред мен е будист. Усмихнах се. Ето откъде идваше цялата тази доброта, този светъл поглед към света и това разбиране. Докато слушах интерсните му истории, сякаш попивах от неговия светоглед, от неговата мъдрост и балансираност. Той не виждаше лошото в хората, а търсеше само доброто. Заля ме с огромен лъч светлина и ми даде вяра – не религия, не измислен Бог и грешно схванати проповеди, в които да вярвам – даде ми вяра в доброто. И аз го видях. Започнах да го усещам, чувам и виждам – всичките ми сетива го усетиха. Усмихна ми се благородно и сърдечно при нашата раздяла – не си каза името, нито аз моето. Докато слизах по склона към близкото село, където бях отседнала осъзнах, че този непознат човек ми  каза много повече за вярата и за живота, отколкото, който и да е мой учител.

Разпитах в селото – хората казаха, че добър човек бил. Странен за тях, но много добър. На другия ден си тръгнах.

И сега – една година след тази първа среща отново наминах край това местенце – усмихната и позитивна и най-вече променена – вече не бях онази тъмна сянка, която скърбеше за нанесените й рани. Бях ги излекувала, защото повярвах, че мога.

Стигнах до там, ала кошарата беше празна. Разпитах наоколо – оказа се, че мъжът живее в Индия и идва в селцето отвреме навреме, предимно лятото. Усмихнах се на милата старица и се върнах в колата. Искаше ми се да му благодаря за стореното, но за съжаление нямаше да го видя повече. Ще ми липсват мъдрите слова и спокойствието, което излъчваше, но бях благодарна и на краткия час и на съдбата, че в онзи ден… просто се препънах.

Пееше ли тя, пееше,

там, по лисабонските брегове,

шумът на вълните,

звукът на португалската китара…

… и нейният глас. Фадо.

Луд беше, полудял,

откак чу гласа й ангелски,

докоснати от Бога гласни струни,

целунати от божествена сила думи.

Тъмна и тъжна музика беше тя,

изтъкана от страстта и сълзите на нощта.

Музика красива, музика божествена,

що за фадо бе това?

Фадо,

ах, тази музика,

ех, този глас,

сън и мира не му дава, щом я чуе в захлас.

Таз божествена китара,

тези струни, този глас

докоснаха душата остаряла

и дадоха й сили завчас.

Пееше ли тя, пееше,

там, по лисабонските брегове,

шумът на вълните,

звукът на португалската китара…

… и нейният глас. Фадо.

Това беше той. Градът. Градът, в който той беше роден, израстнал и работил. Град изтъкан от меланхолия и цигарен дим. Град на умрелите надежди, несбъднатите мечти и интелектуална немотия. Град, в който имаше два типа хора – нервни чиновници, чиято кариера представлява пиене на кафе от 9 до 5 и уморени от живота подобия на хора, чиято единствена любов е кабелната телевизия. Той не се вписваше в това общество. Той беше поет, беше артистичен, четеше Достоевски, пушеше евтини цигари в пакет и пиеше хубаво вино. Ходеше като мрачна сянка, а зад изпитото му и бледо лице се криеше фонтан от емоции, чувства и стаени дълбоко, дълбоко навътре в душата му мечти. Знаеше френски и мечтаеше за Париж – там щеше да живее свободно, да диша въздуха на артистизма по Шанз-Елизе и да пише стихове в приятен есенен ден до река Сена. Къташе пари от месечната си заплата като касиер в банката – мразеше и работата си, колегите си и шефа си, но нямаше друг избор. Градът затвори вратите си и го обгради като млад елен в зоопарк. Чакаше и чакаше дните да минат. Живееше в голям и пуст апартамент в центъра на града с алкохолизираната си майка, която получаваше социални помощи. Знаеше, че апартаментът е скъп и чакаше майка му да умре от цироза или каквото и да било друго нещо, от което умират алкохолиците. Мразеше и нея. Тя го биеше като малък и потъпкваше личността му и мечтите му. Затова той се затваряше в стаята си и четеше от огромната колекция от книги оставени от дядо му. Влюби се в творчеството на Самюъл Бекет и това беше една от причините да научи френски – обожаваше прозата му и откриваше себе си във вечния образ на циничния, мрачен и недоразбран от света и околните герой.

Беше късна есен и листата бяха изпонападали, образувайки красива пътека от цветове. Стефан се разхождаше в обедната си почивка в парка – винаги го правеше. Имаше една хубава и сравнително неизпочупена пейка на която сядаше и съзерцаваше градът. Колегите му отиваха на обяд, а той сядаше на тази пейка, запалваше поредната цигара и вадеше малкото си тефтерче, в която пишеше моментни стихове. Всеки ден. Всяка обедна почивка.

 

Слънцето го няма

пак,

а душата ми пее джаз.

По улиците пусти и студени…

… само аз!

 

Студът е като пелерина на смъртта,

обгръща те завчас,

а шумът на есенните листа бавно те приспива,

сякаш пак смъртта приспивна песен пее…

 

Стефан затвори тефтера си и спря. Днес го болеше главата – майка му цяла нощ крещя на вратата му – искаше алкохол, а Стефан не пожела да й даде пари да си купи. На сутринта я завари да спи пред вратата му, само я подритна настрани и отиде на работа. Мразеше я – тя беше пълната му противоположност. Грозна, одърпана, вечно пияна и абсолютно неграмотна. Той не искаше да я води и на лекар – надяваше се огромните количества алкохол, които изпива да я убият възможно по-скоро. Той отърси от главата си тези мрачни мисли и се върна на работа. Беше закъснял само с 8 минути и шефът му не пропусна да му вдигне луд скандал пред целия персонал. Стефан си замълча и се върна на работното си място. Вечерта остана до късно, защото трябваше да затвори касата, а работата хич не му спореше. Беше ужасен ден. Когато най-сетне си тръгна, той се отби в близкия супер-маркет с идеята да купи нещо за хапване. Влезе и се спря на щанда с алкохол. Сети се, че майка му сигурно се е побъркала без капчица алкохол цял ден и за това купи възможно най-евтиното уиски което откри. На касата ръцете му трепереха. В него се надигаше ужасен гняв спрямо всички – мразеше ги… този град бе проклет за него. Искаше да избяга, да замине за Франция, но майка му упорито отказваше да умре. Той плати уискито и се прибра у тях. Завари апартамента в ужасен безпорядък. Беше обърнала всичко наопаки, беше разкъсала книгите му, разхвърляла дрехите му. Стефан изкрещя от злоба и намери майка си в другата стая страница по страница да разкъсва „Братя Карамазови” на Достоевски.

- Вещица проклета! – изкрещя Стефан и й зашлеви силен шамар. – Мразя те! Мразя те! Мразя те!

Майка му не реагира, а протегна ръка към уискито. Той я бутна настрани и отиде в кухнята. Отвори бутилката и си сипа едно – изпи го на екс. Беше бесен. Искаше тя да умре. Веднага! Тъкмо тръгна да си налива още една чаша, когато видя в ъгъла кутия с отрова за мишки. Взе я и я огледа. Беше на прах и Стефан без много да му мисли изсипа цялото съдържание в бутилкта, разтресе го и остави уискито на масата. После излезе и цяла нощ не се прибра. Отиде в близкия бар и започна да пие. И да чака. Към два след полунощ барът се опразни. Към четири беше останал само той и намръщеният барман. Към пет, Стефан излезе и се поразходи около час, докато се съмне. Искаше да се освежи и да изтрезнее. После се прибра и със задоволство откри бутилката от уиски да се търкаля по пода. Отиде в стаята на майка си и я намери в леглото й. Приближи се. Беше започнала да изстива и нямаше пулс. Стефан се отдръпна. Седна и изпуши една цигара до трупа на майка си, а после звънна в бърза помощ. Скоро чу линейката да спира и отиде да отвори вратата…

 

Стефан се събуди. Болеше го главата и се чувстваше зле. Разтърка очи и се огледа. Намираше се в малка бяла стая с олющени стени и спеше върху твърдо легло на пружини, обвито с мръсен и изпокъсан чаршаф, миришещ на урина. Беше облечен в мръсна тениска и изтъркано долнище. Разтърка главата си – какво ставаше? Отиде до вратата и се опита да я отвори, но видя, че няма дръжка. Започна да чука, после да вика и накрая силно заблъска по вратата. Скоро тя се отвори и вътре влязоха две медицински сестри  и двама лекари. Четиримата го хванаха, върнаха го обратно в леглото и започнаха да му слагат усмирителна риза.

- Докараха го сутринта. – каза единият лекар и прелисти папката си. – Предполагаме раздвоение на личността. Повикал е линейка, мислейки, че майка му се е самоубила, а тя е мъртва от осем години. – той зацъка с език. – Жалко, младо момче е…

Сестрата заби спринцовка във вената на Стефан и скоро той спря да буйства и започна само да трепери. Сложиха му ризата и напуснаха стаята, оставайки го свит в ъгъла и треперещ. Скоро той започна да си рецитира:

 

Студът е като пелерина на смъртта,

обгръща те завчас,

а шумът на есенните листа бавно те приспива,

сякаш пак смъртта приспивна песен пее…

Алексо някой си. Режисьор. Може би не го бях чувала, защото българското кино умира – остава само театъра. Има ли значение?

„Баклава” – про-документален филм с брутални сцени. И? Какво от това? И Линч има скандални сцени и Пацолини имаше (верно, че след „Сало” го убиха) и още куп знайни и незнайни режисьори. Ама нали средно-статистическия българин е селяндур и започва да плюе по нещо още преди да го е видял.

В един форум (няма да казвам кой) дискутираха темата. Един се изцепи, че режисьора е достоен претендент за смъртна присъда. Хаха. Малоумници. Не се включих в спора, защото не ми пука чак толкова за сираците. На кой му пука ако смея да попитам? Ако ни пукаше, щяхме да сме направили нещо, всички, като една нация. На това му се вика социална политика и народа си я прави, не държавата.

Но, уви сирачета се появяват в скандален филм. И изведнъж на всички им запука за бедните деца – и на държавата и на организациите и на хората. Ама ей така – изведнъж.

Травмирани щели да бъдат децата – еми те са си вече отдавна травмирани, бе олигофрени! И вас цял живот да ви третират като ненужни създания, да нямате семейство, дом, уют, да не познавате чувства като майчина загриженост, бащина прегръдка и родителска любов, цял живот да растете в мизерия и простотия и вие щяхте да сте травмирани. Ама изведнъж всички се юрнаха да защитават децата, макар, че до този момент повечето не са се сещали, че изобщо съществуват. Само защото някакъв скандален филм се е появил….айде, мисля, че всички можем и без лицемерна загриженост в тоя живот.

И пак не схванах какъв беше този шум – никое от децата не е насилено да участва във филма, нали? Големият проблем се костени във факта, че един режисьор е заснел реалната свинщина, така ли? Еми, който не иска да вижда реалността да не я гледа. Филмът не е задължителен. Има видеотеки, има пропити със шоколад и захар холивудски филми, има си и дистанционно и телевизор и смешни програми…

Всички, които така лицемерно бяха загрижени за психиката на сирачетата или да вървят по дяволите, или да си вдигнат затлъстелите от седене пред компютъра и шофиране оттук до там задници и като толкова им пука да направят нещо. Аз преди време си събрах де що имаше у нас стари детски дрехи, играчки и така на нататъки ги дадохме на един дом (то не че това е кой знае какво…). Като толкова много ви пука господа, стига сте си бъркали в носовете и стига се оплаквахте от цените на сиренето, поскъпването на цигарите и горивата, ами направете нещо щом толкова ви „пука” за сираците.

На мен не ми пука чак толкова за да не мога да спя нощем и да се изяждам от угризения, че родителите ми са ме отгледали. За това и не защитавам никой. Тъй, че скъпи сънародници, държавни представители, медии и тем подобни същества – или направете нещо за децата без родителски грижи или си заврете грозната лицемерна загриженост…някъде.

Always look on the bright side of life

Тази година ме завари неподготвена. Тъкмо си мислех, че пак трябва да ровя за филми от 90-те надолу и уви, Дейвид Кроненбърг направи нов филм. И най-хубавото беше, че той не е единственото име в тази филмова лента, което прикова вниманието ми – Виго Мортенсен (уважаван датски актьор), Наоми Уотс (една от любимките ми), Винсънт Касел (голям е образ ) . Историята още повече ми хареса – има ли нещо по интересно от руската мафия в Лондон?

Сцените на брутални убийства, които започнаха още в самото начало (заколването на чеченеца в бръснарницата) съпътсваха филма до самия край. Никой не си е направил труда да ги посмекчи, но все пак, това е руската мафия и там няма шест-пет. Актьорите добре се бяха постарали да докарат руския акцент, макар никой от тях да не е руснак, а интересните (и може би верни) взаимоотношения и йерархии в мафията бяха доста добре представени. На мен ми хванаха окото татусите – звездата на коляното, която означава, че не коленичиш пред никой, двете звезди на гърдите, говорещи за по-висок ранг…както се казваше и във самия филм – нямаш ли татуировки, не съществуваш. Доста интересен и ефективен начин – в армията ти слагат звездички, а в мафията – татуровки.

Друго, което ми направи силно впечатление (освен всичките акпекти на насилие и нарушаване на закони, засегнати във филма), беше проблемът за трафика на жени (или по-скоро момичета). Във филма бяха показани млади украинки и рускини, излъгани и подмамени, че ще бъдат измъкнати от мизерията на собствените им държави и ще бъдат заляти с пари. Те биват заляти, но не и с пари – по-скоро със скъп алкохол, кокаин и сперма. Един доста наболял проблем в днешното обещество и това, което ми хареса при Кроненбърг е че той нито придава прекален драматизъм на събитията, нито ги цензурира. Показва натуралната действителност и бруталност на съвременния свят в които живеем. И в това няма нищо срамно. Ето такива филми трябва да гледат децата ни – не онези, които приключват с щастлив край и доброто в последния момент побеждава злото и главния герой в последния момент клъцва червената жичка, вместо синята и Х-мен идват и спасяват света, а спартанците оправят нещата и накрая всички заживяваме в един мирен и спокоен свят. Не. Този филм не свърши с хеди енд – „лошите“ хора си останаха здрави и читави и продължиха да вървят срещу закона на правителството и да спазват само собствените си закони. Защото не всички филми са създадени да забавляват и да ни заблуждават – някой филми просто ги има за да покажат действителността, такава каквато е. Поклон за пореден път пред таланта на Кроненбърг и екипа му.