Като човек, интересуващ се и занимаващ се (доколкото ми е възможно) с благотворителност и взаимопомощ, снощи случайно попаднах на кампания, която е открила един интересен и ефективен начин за борба с бедността. FINCA International предлага микрофинансиране и така нареченото, village banking – идеята на миркофинансирането е да бъдат отпускани финансови средства на хора (в случая средствата са отпускани предимно на жени, защото 70% от хората в света, които работят за по-малко от три долара на ден са именно жени и деца), живеещи в страни с нисък доход, които да могат да развият някаква форма на бизнес, за да могат да подобрят стандарта си на живот. За едно микрофинансиране в Уганда например са достатъчни дори 50 долара, които с развитието на проекта се връщат и така има възможност да бъде финансирана още една жена, която след години може да бъде работодател на още няколко и така постепенно нещата се навързват. През 2006г. комитетът на Нобелови награди за мир, коментираха: „Траен мир, не може да бъде постигнат, освен ако  не се намери начин да се справи с бедността. Микро-кредитирането е един от начините…“

Това ми напомня за престоя на сестра ми в Африка (Мозамбик и Гана), където отиде по линия на ПроКредит Банк – там таванът за бизнес кредит е около 500 евро (ще ви излъжа, но знам, че беше под хиляда).

Колкото до FINCA – организацията вече работи с няколко континента и десетки държави. Нейното начало е основано в Латинска Америка, където продължава и да действа (Еквадор, Гуатамал, Хаити, Мексико, Ел Салвадор и т.н.). Кампанията развива своята дейност и в Евроазия (Армения, Азарбейджан, Грузия, Косово и т.н.), в Африка (Уганда, Замбия, Демократична република Конго) и Близкия Изток (Йордания и Афганистан).

В Близкия Изток, FINCA се радва на подкрепата на  Рания, Кралицата на Йордания.

FINCA вече има десетки клиенти, на които е помогнала. Като например Шерида Мкама – майка на десет деца, която вече развива собствена продукция на домати в Танзания. Преди тази жена да разбере за FINCA, тя е продавала домати на местният пазар в опит да издържа семейството си, но всичките пари, които заработвала са отивали за училищните такси на децата й, които всяко семейства в Танзания плаща. Но след като й бил отпуснат заем от 50 долара, тя закупува колело, с което да може да пренесе доматите си на пазара, а по нататък, успява да се снабди и със семена и тор, за да може сама да произвежда домати, които да продава. И така постепенно успява не само да заплати обучението на дъцата си, но и да започне да заделя пари за семейството й, за да могат тя и децата й да живеят по-нормално.

Прочитайки цялата тази информация и разлиствайки истинските истории и на други жени, все повече и повече осъзнавам колко му трябва на човек за да се чувства добре и в същото време колко малко може един човек от Западния свят да даде, за да може едно семейство да живее един що-годе нормален живот в суровите условия на тези държавици.

И един последен материал по темата – Натали Портман говори за FINCA

Докато четях блогът на Ели и отговарях на предизвикателството за книжлетата, се сетих за една интересна случка, която ми се случи днес.

Вървях си аз към книжарница „Пингвините“ с умерена крачка, усмивка заради приятния пролетен ден и слушалки в ушите, от които се чуваше Replikas – една страхотна истанбуслка група. Малко преди да започна изкачването на стъпалцата към книжарницата, виждам как в моята посока се задава симпатичен африканец – не всеки ден в Плевен се виждат африканци, пък и аз съм си със зорко око. Загледах се в него, защото поразително ми заприлича на един нигерийски музикант. Той ми се усмихна, а аз на свой ред отвърнах на усмивката му. После го видах как се спира и ми казва нещо, но тъй като слухът ми бе зает от ритмичните турски лирики на песента, аз не го чух. Извадих си слушалките и попитах:

„Моля?“

‘Имаш много красиви очи“ – казва той с усмивка на лицето. Леко се изчервявам. Да, зелени са, и аз си ги харесвам.

„Благодаря.“ – отвръщам му аз. – „Аз съм Бианка. Приятно ми е.“ – подавам си ръката приятелски и той я поема.

Казва ми едно дълго и сложно за мен име, но в края на крайщата за мен беше по-лесно да запомня едно от имената му – Жерар, което беше по-скоро френско, отколкото африканско.

“От къде си?“ – питам го аз.

“От Конго. А ти си си…българка…нали?“ – пита ме той на доста добър, макар и достатъчно завален български.

“Да, българка съм. Живея в този град.“

„Работиш или…“ – пита ме той.

„Не, не…уча. По-скоро завършвам.“ – отговарям му бързо. Следва усмивка от негова страна.

“Много си красива.“ – поредния комплимент.

“Мерси“ – вглеждам се в него. Симпатичен е, дори секси. Има високо тяло, здрава фигура и е облечен в хубав костюм. Изобщо не прилича на турист.

„А ти по работа ли си в България?“ – питам аз.

“Да. Работя тук. Занимавам се с диаманти.“

Замръзвам. Африканец+диаманти?! В умът ми веднага нахлуват следните асоциации – гражданска война, оръжия,, кървави диаманти, Сиера Леоне, Ал Кайда и какво ли още не.

“Сиера Леоне?“ – питам аз и се усмихвам.

“А, не не. От Конго. От там ги внасяме.“ – казва ми името на фирмата, но не я запомних. Имаше „интернешанъл“ в нея. Поуспокоявам се малко. Изглежда свестен, но и вие да живеете 18 години с мнителна майка и вие ще станете леко консервирани към африканци, които са в България и въртят бизнес с диаманти.

Той отиваше към банката, а аз към книжаницата. Разбрахме се да се видим след половин час за по кафе. Влязох в „Пингвините“ с нагласата да си купя „От шоколада до морфина“, но книгата я нямаше, за това се сдобих с друга -„История на тероризма – от античността до Ал Кайда“

. В края на крайщта отидохме на кафе и си поговорихме, разменихме си телефоните и научихме това-онова един за друг. Той е на 32, завършил е IT business или нещо от сорта в Белгия. Живее в България от 7 месеца и се учудих колко добре владее българският. Той ми казва, че не му се е сторил толкова труден. Разпитах го малко за Конго – нищичко не знаех за тази държава, макар Африка винаги да ме е влечала. Досега съм била само в Египет и Етиопия, а пътуването ми до Мароко пропадна в последния момент. Оказа се, че официалният език там е френският. Ех, поне французите са развяли знаме там на времето – за разлика от повечето държави в Африка, където има ужасни конфликти и на времето там се е веело британско знаме.

Разделихме се. Може би ще му се обадя пак, но погледът му към мен ме притесни по едно време – няколко пъти ми каза, колко съм красива, какви хубави очи имам и колко ме харесва. Искаше ми се да науча повече неща за него, за родината му, дори за търговията с диаманти, но той беше прекалено зает да ме гледа. Не съм свикнала на такова внимание и естествено се притесних. Казах му, че съм много заета (което си е така) и когато имам време ще му се обадя. Следващата стъпка е вечеря. Дано обаче не очаква от мен повече от приятен разговор, защото хич не е в моята възрастова група .

И все пак, беше интересно. Здрависахме се приятелски на раздяла и всеки пое в неговата посока. Та покрай „История на тероризма“ се сдобих и с един интересен образ.

Като любителка на безкрупулния сарказъм и несдържан черен хумор, няма как да не харесвам Бил Хикс. Всъщност Бил Хикс е един от моите герои – притежаваше в себе си всички онези качества, които уважавам и се стремя – изтънчена интелигентност, достойна за завист обща култура, обаятелен чар, смелост да живее животът си със силно натиснат педал на газта и уникалната способност да говори за сериозни неща и трагедии със запазена марка хумор.

По време на краткия си живот (умира на 32 от рак) той е казал много истини и е имал широка публика от слушатели. Неговите stand up представления са от онези, на които се заливаш от смях, но когато си дадеш сметка за голяма част от казаните неща, осъзнаваш колко са верни. Липсата на каквито и да било скрупули, когато говори за реклама, политика, секс и наркотици не те карат просто да се смееш, а те карат да се замислиш над някои неща. Това ме кара да мисля, че ние хората сме много по-склонни да слушаме и дори вярваме в нещо, когато то ни е поднесено на поднос с щипка сатира и мнооого хумор.

И все пак малко хора умеят изкуството на хумора – не всеки stand-up комедиант е толкова искрен, забавен и в същото време сериозен. Не всеки може да е Бил Хикс…не, никои не може да е Бил Хикс. Мисля си тези дни, че ако не беше починал през 94-та, щеше да ми е много приятно да го слушам как прави политическа сатира или анализи на днешния социален живот. Но за съжаление всички умираме – някои по-рано, други по-късно. Жалко обаче, че хумора на Америка умря толкова рано.

За да сте наясно за какво говоря искам да ви покажа едно от любимите ми представления на Бил – One night stand.