За пръв път чух за иранското кино преди около две години, когато открих Samira Makhmalbaf или по точно нейният първи филм Sib (The apple), който е направила едва на 21-годишна възраст. Общо взето така разбрах за чара на иранското кино – от тази жена, която се надявам един ден да успея да взема интервю (ех, неутолимите стремежи на една бъдеща журналистка).
С какво ме впечатли иранското кино, ли? Ами с каквото ме впечатли и Иран – с усещането на един различен Ориент, с простотата, зад която се крие един невероятно различен свят. Такова е и киното – разказва простички ежедневни истории и ги превръща в емоционални приказки. Поне аз така ги чувствам. Няма нищо нереално в един ирански филм – като го гледаш, имаш чувството, че си откъснал парченце от пъзела на ежедневието, сякаш си разлистил в книгата на нечии живот, толкова реални са историите, които шепти Иран.
Филмът, които ми направи и силно впечатление беше вторият ирански филм, който бях гледала след този на Самира -Where is the friend’s home?, който представяше вълнуващата история на малко момче на име Ахмед (в този ред на мисли искам да споделя, че за пръв път в ирански филм останах толкова впечатлена от актьорската игра на деца), което по погрешка взима училищната тетрадка на свои съученик. Цялата мини-трагедия се гради около това, че момчето, чиято тетрадка е взел Ахмед е на една крачка от изключване от училище и не може да си позволи да навлече гнева на своя учител още веднъж. Малкият Ахмед се опитва да обясни сложната си ситуция на родителите му, които не правят нищо друго освен да го хокат и да го подканват да напише домашните си. Измъчван от угризения, Ахмед предприема една сериозна крачка за малко моче като него – да отиде до отсрещния град и да намери домът на приятеля си за да му върне тетрадката.
Тази сладка история за една детска и наивна борба в света на зрелите хора няма как да не ви докосне. И, разбира се, филмът не се крепи само върху простичката житейска историйка, а и върху чисто емоционалното въздействие на кратките диалози, атмосферата и прекрасното изпълнение на тези малки деца. Ето с това ме грабна иранското кино – с простотата си, силната емоция, която поражда и с различността си.
