…егоценричната ми личност се мести в ново блог пространство.

http://northerndrops.wordpress.com/

Не сте ли забелязали, че когато един проблем ви бодне по петата, именно тогава осъзнавате колко е сериозен? Колкото и да сте цъкали с език и изпитвали съчувствие към семейства, които се борят да спасят детето си от хероинова зависимост, никога не сте могли да осъзнаете сериозността на проблема до такава степен? Разбира се, за да можеш наистина да разбереш колко сериозен е даден проблем, малко или много трябва да си имал пряк сблъсък с него.

И аз така – цъкала съм с език по отношение на 18-годишните момичета, бутащи количките с малки деца и съм слушала оттук-оттам дочути истории за тяхното минало, настояще и очертаващо се бъдеще. Странно как не чух една история с щастлив край? Може би има. Дано.

За съжаление историята, която ще разкажа няма данни да завърши с щастлив край. Не, че съм лош пророк, просто съм реалист. Преди да продължа искам да ви попитам нещо. За вас, млади, зрели, възрастни и всякакви други типове хора, четящи моят блог, какво би трябвало да е бъдещето на едно 18-годишно момиче, което туко-що е завършило професионална гимназия по икономика? Бъдещето на една абитуриентка? Едва ли първото нещо, което щеше да ви дойде наум, щеше да бъде да роди дете.

Беше към средата на вторият срок на 12-ти клас, когато забелязах, че в съседния клас има бременно момиче. Никаква реакция – надявах се, поне да е намерила за кого да се омъжи и да живее животът си под крилото на добър и материално осигурен мъж. Да, но уви, засичам се аз днес с моят братовчед и какво да видя -  моята съученичка е бременна от него. Сега ще ви излъжа на колко години е, защото като по-малка се ориентирах по това, той в кой клас е, но той прекъсна образованието си с незавършен 7-ми клас, за това мисля, че или е на 20 или на 21. Без основно образование. Без никакви интелектуални заложби. Без перспектива. Е, поне го взеха на работа в бензиностанция. Успокоение е. Родителите му нямат финансовата възможност да им помагат, нито родителите на момичето. Питам аз, по най-елементарния начин – с какъв акъл?

Като живеещи в държава с 25,7% инфлация нека погледем от финансовата страна – колко струва да гледаш едно бебе? Колко струва да имаш дете? При един работещ „родител“, който дори няма право на кредит (и да има, няма как да го връща), кажете ми как ще се отглежда това дете? С майка, която няма да може да се яви на държавен изпит, за да вземе диплома за втора степен счетоводител, защото по това време ще ражда? С какъв акъл, бе младежи, с какъв акъл?!

Не искам да звуча безчувствена или студенокръвна, но от части съм си такава, та нека си кажа – хич ми не е какво ще се случи с двамата родители, пука ми за детето. И не мога да се примиря с факта, че на едно невинно създание като това бебе, няма да му бъде даден шанс да живее в нормална среда. Не, не ми казвайте, че те може би, наистина са дълбоко влюбени. Не, не ми казвайте, че в тази детска възраст си способен да гледаш дете. Не, не ми казвайте, че скоро няма да дойде моментът, в който двамата осъзнават колко безотговорно са постъпили. Ще дойде този момент. И ще дойде моментът, в който моят „любим“ братовчед ще му дойде до душа (както винаги се е случвало) и както двамата нямат брак и нямат намерение да сключват, той просто в един момент ще да си тръгне. За съжаление го познавам достатъчно добре (все пак 2 мобилни телефона ми е откраднал) за да съм наясно как ще се развият събитията. И съм сигурна, че „моят“ случай не е единичен. Има много такива.

Та…колко млада, може да е една млада майка? И колко млад, може да е един млад баща? Къде се корени тази  безотговорност у младежта? Във възпитанието? В липсата на такова? В някакви изкривени ценности, за които аз не съм имала честта да бъде уведомена?

Моето лично мнение е, че подобна постъпка е висша форма на егоизъм. Да създадеш дете, при положение, че е очевидно, че няма да имаш способността и финансовата стабилност да отгледаш.А Вашето?

Здравейте и честит празник на празнуващите!
Честито и на зрелостниците – честита ни първа матура!

Днес е първи юни – денят на детето. От МОН ни изтипосаха първата матура именно на тази дата, сякаш ни казваха, че вече не сме деца. Ние отдавна не сме деца, даже не помня кога за последно сме били такива – принципно децата не пият от 12 годишни, не пушат от 14 и не започват да правят секс на 15 – отдавна сме се отписали от рамките на „децата“. Но това е друга тема.

Матури 2008-ма или по-скоро операция „Матури 2008″ се оказа една от най-строго сектретните операции, извършвани някога на територията на Балканския п-в. МI6, ЦРУ, КГБ и всички видове разузнавания от Израел до Индия, моркови да ядат пред операция „Матури 2008″. Няма такъв изпит, няма такова преживяване. Струва си да отидеш до изпитната зала, само за да изчакаш, докато свъсена лелка проверява входящия ти номер и внимателно се взира в личната ти карта и всичките уникални данни от снимката до номера, които могат да издадат каквато и да било измама. След това започваш отчаяно да се луташ из коридорите в търсенето на правилната стая, а когато я намериш, разбираш колко сериозно е положението. Телфонът ти се изключва и се слага на масата, а всичко освен бланката с входящия номер, химикалка и лична карта се прибира. Няма 7-8.
И така всички сядат и започват да тръпнат в очакване, докато някой квестор – в случая г-н Беновски, чието ЕГН може да се сравнява само с това на Лили Иванова се опитва нескопосано да обясни какво трябва да се прави и как не трябва да се прави. От всичко ние разбираме, че и квесторите ни нищо не разбират от цялата система, както и регионалният инспекторат, както може би и сладурите от МОН, които доволно поклащат ташаци и трепнат в очакване кой вариант ще бъде изтеглен.
Вариантите са три – 1-ви, който е жълт, 2-ри – син и 3-ти – някаква ужасна смесица между розово и червено. Падна се 2-ри вариант, което не ни говореше нищо.

Дойде моментът на истината – имахме два карирани листа чернова, с печата на училището, малък плик, в който се пъха долната част от листа, където отразяваме отговорите, където пък най-учтиво е написано къде трябва и къде не трябва да пишем. Малкото листче се попълва със старанието на нареждане на икебана – входящ номер, ЕГН, трите имена, които задължително, ама задължително се попълват с печатни букви. Имам чувството, че тези, дето са ги подготвяли документите друга работа са си нямали. Това малко листче, се откъсва от голямото листче и се пъха в единия от двата плика – малкия. Не се запечатва. Объркахте ли се? О, спокойно има и още.
До нас има и един голям плик – той е ясен в него се пъхат отговорите, редом с книжката с въпроси.

Въпросът е какво представлява матурата?
Ами…една книжка, разделена на три – въпросните три варианта, а ъгълчетата на страниците са в съответната гама цветове – жълто, синьо и розово. Поне да имаха чувство за естетика, тея цветове нито са на мода, нито са хубави. Поне да ги бяха направили бяло, зелено, червено….барем поне на национализъм да го ударим на тая матура, като не на знания.

Пропуснах да кажа…докато квесторите се същисваха и се чудеха на къде да хванат, цяла делегация от директори, заместник директори и тем подобни тестени изделия слухтяха на радиото, чакайки от МОН да кажат кой вариант ще се падне. Израел ряпа да яде в телекомуникациите.

Начало 8.15, край 12.15 – първият един час никой няма право да излиза. Жив, мъртъв, гладен, жаден, опикан, насран, нема значение – забраната си е забрана. И дори след този един час направо да ти е неудобно да излезеш – освен, че пускат само по един и трябва да чакаш редът си, след тебе веднага пускат някой и друг инспектор, който те следва като сянка дори в тоалетната, която е известна като база за обмен на секретни данни и ценна информация.

Матурите бяха толкова добре защитени, че дори Бандата на Оушън не са толкова умни за да успеят да ги откраднат. Много по-лесно е да обереш три казина едновременно, отколкото да открадеш матурите. И докато внимателно опаковахме, подписвахме се и залепвахме двата плика с безценната информация, от която зависят нашите дипломи, квесторите ни объркани висяха над нас – ти ги повикваш (и двамата) – единия гледа, другия ти сравнява данните. Бланката с отговорите беше защитена с уникален баркод и още десетки холограмни стикери и кодове, които сигурно са видими само за възвишените влъхви от Министерството на образованието.

И целият този шум, само и само за да покажем, че имаме елементарно езиково ниво – матурата беше лесна, но на никой все още не е ясно кой, къде, как, по какъв начин и защо ще проверява нашите знания. Системата за оценяване сигурно и г-н Вълчев още не я знае, защото може би в момента се изготвя от руски учени, в някоя подземна база в Узбекистан, но нека вярваме, че тя е някъде там. При всичките тези строги мерки за сигурност, дето и по време на парламентарни избори не сте ги виждали, няма да се учудя, ако проверяващите вземат, че объркат схемата за оценяване с тази на SAT, че по-лесна им се види, че даже и по-разбираема. Това, което мен лично ме забавлява е, че покрай всичките тези мерки за сигурност и загадъчност около тези матури, накрая нито ще се разбере на какво дередже са ни знанията, нито ще стане ясно доколко шестиците в дневниците са реални. Най-интересното е, как МОН и колектив, начело с агент Вълчев ще се измъкнат от цялата тая каша с лайна и черен пипер, дето сами си е забъркаха и с кого ли ще си изтрият гъзовете, като всички са в кюпа, дето се казва.

И цялата тази мъгла, неясност и загадъчност покрай матурите си остава мистерия за мен – кой кого искаше да убеди в какво? Да на би, другаря Вълчев да се е напил на някой банкет и да се е хванал на бас с Орешарски, че 2008-ма ще има матури, пък да става каквото ще.
Чувам разни абсурдни методи за оценяване от сорта:

„Оценките от матурите ще бъдат напаснати спрямо средното ниво на учениците, предупреди МОН.
Това означава, че ще се търси броят точки, изкаран от най-голямо количество ученици, и той ще бъде приравнен към Добър 4.“

И тъй като ни наляха от 19 оценителни скали вода и ни обещаха, че двойки няма да има, сега ми е интересно, за чий хуй, беше цялата тази какафония? Нито знанията ни ще лъснат на бял свят (и по-добре да не лъсват, че ще ви заслепим от неграмотност). Или просто матурата беше изпитът, на който трябваше да ни стане ясно, колко важни са пълните членове, какво точно гледа Дядо Йоцо и да разберем, че в края на крайщата ромата „Тютюн“ не е книга за борба с тютюнопушенето.

Като човек, интересуващ се и занимаващ се (доколкото ми е възможно) с благотворителност и взаимопомощ, снощи случайно попаднах на кампания, която е открила един интересен и ефективен начин за борба с бедността. FINCA International предлага микрофинансиране и така нареченото, village banking – идеята на миркофинансирането е да бъдат отпускани финансови средства на хора (в случая средствата са отпускани предимно на жени, защото 70% от хората в света, които работят за по-малко от три долара на ден са именно жени и деца), живеещи в страни с нисък доход, които да могат да развият някаква форма на бизнес, за да могат да подобрят стандарта си на живот. За едно микрофинансиране в Уганда например са достатъчни дори 50 долара, които с развитието на проекта се връщат и така има възможност да бъде финансирана още една жена, която след години може да бъде работодател на още няколко и така постепенно нещата се навързват. През 2006г. комитетът на Нобелови награди за мир, коментираха: „Траен мир, не може да бъде постигнат, освен ако  не се намери начин да се справи с бедността. Микро-кредитирането е един от начините…“

Това ми напомня за престоя на сестра ми в Африка (Мозамбик и Гана), където отиде по линия на ПроКредит Банк – там таванът за бизнес кредит е около 500 евро (ще ви излъжа, но знам, че беше под хиляда).

Колкото до FINCA – организацията вече работи с няколко континента и десетки държави. Нейното начало е основано в Латинска Америка, където продължава и да действа (Еквадор, Гуатамал, Хаити, Мексико, Ел Салвадор и т.н.). Кампанията развива своята дейност и в Евроазия (Армения, Азарбейджан, Грузия, Косово и т.н.), в Африка (Уганда, Замбия, Демократична република Конго) и Близкия Изток (Йордания и Афганистан).

В Близкия Изток, FINCA се радва на подкрепата на  Рания, Кралицата на Йордания.

FINCA вече има десетки клиенти, на които е помогнала. Като например Шерида Мкама – майка на десет деца, която вече развива собствена продукция на домати в Танзания. Преди тази жена да разбере за FINCA, тя е продавала домати на местният пазар в опит да издържа семейството си, но всичките пари, които заработвала са отивали за училищните такси на децата й, които всяко семейства в Танзания плаща. Но след като й бил отпуснат заем от 50 долара, тя закупува колело, с което да може да пренесе доматите си на пазара, а по нататък, успява да се снабди и със семена и тор, за да може сама да произвежда домати, които да продава. И така постепенно успява не само да заплати обучението на дъцата си, но и да започне да заделя пари за семейството й, за да могат тя и децата й да живеят по-нормално.

Прочитайки цялата тази информация и разлиствайки истинските истории и на други жени, все повече и повече осъзнавам колко му трябва на човек за да се чувства добре и в същото време колко малко може един човек от Западния свят да даде, за да може едно семейство да живее един що-годе нормален живот в суровите условия на тези държавици.

И един последен материал по темата – Натали Портман говори за FINCA

Усмивка.

Тази седмица трябва да получа оферти от Дания и да избера в кой град бих искала да уча. От всичките изброени, ще да е или Aarhus или Copenhagen – аз обичам по-големите градове. Минах първите два етапа на кандидатсване (от тези етапи изключвам държенето на TOEFL) – подаване на форуляр за кандидатсване и вторият етап, който представляваше изпит по английски и групово интервю (пак на английски). За човек, който е минал по трънливия път на рядко досадния изпит наречен TOEFL, теста, който ми беше възложен на изпита си беше направо детска играчка. Есето беше малко трътляво – искаше ми се да има някоя по-засукана тема, но както и да е. Справих се. На интервюто беше забавно, а хората, които бяха с мен бяха в по-голямата си част големи сладури -имаше една мацка Фамта, която учи японски и английски като втори език – голяма сладурана беше и определено създаваше много ведро настроение, което нямаше как да не отприщи чувството ми за хумор. Ако някой беше подслушвал на вратата щеше да чува повече смях, отколкото каквато и да било английска реч. Излязох от четири часовото „премеждие“ пълна с енергия и усмихната.

Истината е, че (живот и здраве), ще уча Multimedia design and communication в Дания, която е една от любимите ми страни от Севера и специално от Скандинавия. И няма нищо гнило в нея – Шекспир се е объркал нещо.

Всъщност първоначалното ми намерение беше да уча журналистика в СУ, но много бързо ми умря ентусиазма, когато посетих няколко лекции и проведох няколко справки със студентите по журналистика – винаги правя обширни проучвания преди да се впусна в какото и да било. Тогава Мариана, която вече е студентка там (международна търговия), ме светна за огранизацията Hakes, която организирва приеми от източна Европа за студенти в чужбина (не само Дания, но също така Уелс, Шотландия, Гърция, Холандия, Италия, Испания, Естония и т.н.). Насочих се към Дания поради ред причини – по-големият ми брат ще е с мен, а той вече е бил една година в Дания като exchange student, имаме приятели датчани и датската образователна система определено ми допада. Хубавото е, че най-накрая ще отида някъде, където няма да ме учат само на теория, а и на практика. Аз завършвам БЗОД (банково застрахователно и осигурително дело) и ако не бях ходила на стажове (уредени от майка ми) в банка, нямаше да имам и капчица практически знания.

Колкото до амбициите ми за журналистика – те никак не са умрели. Три-годишния ми бакалавър в Дания ще ми даде страхотен старт, а специалността е доста интересна (след няколко месеца ще споделям от лични впечатления). И все пак, докато тормозех датските университети с e-mail-ли, бях посъветвана от координатор на The Danish School of Journalism да погледна магистърските им програми (всъщност те не предлагат бакалавъри, имат само семестриални програми и магистърски) и тогава открих моята мечтана магистратура – Erasmus Mundus Masters (Journalism and Media within Globalization The European Perspective).

Двугодишната програма предлага не само невероятна подготовка, но и много емоции. Първият семестър се прекрава в Орхус, Дания (където се намира и The Danish School of Journalism), вторият семестър всички студенти заминават за Амстердам и прекарват обучението си в University of Amsterdam, а цялата втора година се прекрава в Германия, Англия или Уелс, в зависимост от специализацията, която искаш да изкараш – живот и здраве, аз съм се насочила към Уелс (война и конфликти). И ето ги моите амбициозни планове за бъдещето – единственото на която се надявам е, да не се обърка нещо в последният момент. Досега (да чукна на дърво, както казват) никога не съм правила грешки с дългосрочните си планове в бъдещето…дано и сега не е така.

На интервюто ни зададоха въпросът как се виждате след 10 години – аз определено се виждам кристално ясно

Който не харесва Кевин Спейси да си вдигне ръката? Има ли такива? И да има, и да няма, Кевин Спейси си е Кевин Спейси, който каквото иска да ми говори.

След като изгледах трейлъра на 21, осъзнах защо е трябваше да уча по усилено математика на времето – за да мога да броя картите на Блек Джак в казината и да мога преспокойно да изкарвам годишния си доход за седмица .

Тъкмо щях да въздъхна и да кажа, „Ех, какви идеини сценаристи“, когато разбрах, че филмът е inspired by true events. Определено ме заинтригува. И макар да знам, че едва ли въпросните true events ще са ясно представени във филма, мисля, че тази продукция ако не друго ще ми подейства като шоколадче по време на депресия – ободряващо .

Ще поизчакам филмчето да пролази и до българската кино публика…

Послушах съвета на Ели и реших да публикувам отговора на нейното предизвикателство за книжлетата и в моя блог.

1.Последните три книги, които прочетох:

• „Сто и един дни“ на Осне Сейерстад

• - „Бялата крепост“ на Орхан Памук – истината е, че съм влюбена в творчеството на Памук, а покрай мен и още десетина човека се “закачиха” за този “наркотик”. “Бялата крепост”, както и останалите творби от този автор за мен са едно съчетание от модерен европейски стил и изящна източна словестност. В тази книга Памук отново подчертава сблъсъка на източното със западното. Всъщност “Бялата крепост” за мен звучи като една приказка от онези на Шехерезада, макар с учудване да разбирам, че романът е чисто исторически. Не са много книгите, които ме грабват още с първите няколко изречения.

• „Мръсна хаванска трилогия“ на Педро Хуан Гутиерес – истината е, че тази книга я имам повече от година и чак сега я прочетох цялата. Стилът малко ми напомня на Буковски и Хенри Милър, но е написана в подчертан гонзо-журналистически стил, без грам цензура и с много истина в нея. Едва ли ще намерите по-ярък “репортаж” за животът и мизерията в Куба през 90-те години. На моменти се смеех на сарказмът на Гутиерес, на моменти се отвращавах от вулгаризмът му, но в повечето случай оставах втрещена от така реално описаната мизерия. Аз не съм живяла в такъв режим, в подобна политическа ситуация и в такава крайна мизерия и нищета. И се изумявах от начина на оцеляване на хората, от промяната на приоритетите, от начинът им на живот. За мен беше интересно и много полезно четиво.

2. Последните три книги, които си купих.

• Днес (преди няколко часа) си купих „История на тероризма: от античността до Ал Кайда.“ под редакцията на Жерар Шалиан и Арно Блен. Ще е интересно четиво, а сред 20-те страници библиография ще си намеря и някое друго заинтригуващо книжле.

• „Хиляда сияйни слънца“ на Халед Хосейни. – парадоксът при тази моя покупка е, че в продължение на няколко месеца целият свят ми беше виновен, за UK amazon вече не правеха доставки до България. Тъкмо бях започнала да ангажирвам приятели в Европа, които да ми пратят книгата на английски, когато съвсем случайно попаднах на българският й превод. Истината е, че още не съм я прочела – чака си мирно ред

• „Забравените от небето“ на Екатерина Томова – документалните разкази на Екатерина Томова. Взех си книгата, защото самата аз съм любителка на родопския край и хората там. Обичамда разговарям с тях, особено с възрастните хора – мили и интерсни са. Пък и преди 30 години тази книга е била един от най-големият литературен скандал – Екатерина Томова дори се е срещала с Тодор Живков по този случай. Ще й дойде и на нея времето

3. Три книги, които бих прочела отново.

Хм…труден избор.

• Нека започнем с един мои любим сатиричен роман -„Москва 2042″ на Владимир Войнович . Определено бих я препрочела.

• „За мишките и хората“ на Стайнбек - и нея с удоволствие бих я прочела отново. Много емоционално ми подейства на времето – бях сравнително малка, когато я четох.

• „Източен вятър, Западен вятър“ на Пърл Бък – купих си я на времето с един вестник. Невероятна книга – някак си съм привързана към историите за сблъсъка на Източната и Западната култура – така ми се иска да разбирам и двете култури.

Докато четях блогът на Ели и отговарях на предизвикателството за книжлетата, се сетих за една интересна случка, която ми се случи днес.

Вървях си аз към книжарница „Пингвините“ с умерена крачка, усмивка заради приятния пролетен ден и слушалки в ушите, от които се чуваше Replikas – една страхотна истанбуслка група. Малко преди да започна изкачването на стъпалцата към книжарницата, виждам как в моята посока се задава симпатичен африканец – не всеки ден в Плевен се виждат африканци, пък и аз съм си със зорко око. Загледах се в него, защото поразително ми заприлича на един нигерийски музикант. Той ми се усмихна, а аз на свой ред отвърнах на усмивката му. После го видах как се спира и ми казва нещо, но тъй като слухът ми бе зает от ритмичните турски лирики на песента, аз не го чух. Извадих си слушалките и попитах:

„Моля?“

‘Имаш много красиви очи“ – казва той с усмивка на лицето. Леко се изчервявам. Да, зелени са, и аз си ги харесвам.

„Благодаря.“ – отвръщам му аз. – „Аз съм Бианка. Приятно ми е.“ – подавам си ръката приятелски и той я поема.

Казва ми едно дълго и сложно за мен име, но в края на крайщата за мен беше по-лесно да запомня едно от имената му – Жерар, което беше по-скоро френско, отколкото африканско.

“От къде си?“ – питам го аз.

“От Конго. А ти си си…българка…нали?“ – пита ме той на доста добър, макар и достатъчно завален български.

“Да, българка съм. Живея в този град.“

„Работиш или…“ – пита ме той.

„Не, не…уча. По-скоро завършвам.“ – отговарям му бързо. Следва усмивка от негова страна.

“Много си красива.“ – поредния комплимент.

“Мерси“ – вглеждам се в него. Симпатичен е, дори секси. Има високо тяло, здрава фигура и е облечен в хубав костюм. Изобщо не прилича на турист.

„А ти по работа ли си в България?“ – питам аз.

“Да. Работя тук. Занимавам се с диаманти.“

Замръзвам. Африканец+диаманти?! В умът ми веднага нахлуват следните асоциации – гражданска война, оръжия,, кървави диаманти, Сиера Леоне, Ал Кайда и какво ли още не.

“Сиера Леоне?“ – питам аз и се усмихвам.

“А, не не. От Конго. От там ги внасяме.“ – казва ми името на фирмата, но не я запомних. Имаше „интернешанъл“ в нея. Поуспокоявам се малко. Изглежда свестен, но и вие да живеете 18 години с мнителна майка и вие ще станете леко консервирани към африканци, които са в България и въртят бизнес с диаманти.

Той отиваше към банката, а аз към книжаницата. Разбрахме се да се видим след половин час за по кафе. Влязох в „Пингвините“ с нагласата да си купя „От шоколада до морфина“, но книгата я нямаше, за това се сдобих с друга -„История на тероризма – от античността до Ал Кайда“

. В края на крайщта отидохме на кафе и си поговорихме, разменихме си телефоните и научихме това-онова един за друг. Той е на 32, завършил е IT business или нещо от сорта в Белгия. Живее в България от 7 месеца и се учудих колко добре владее българският. Той ми казва, че не му се е сторил толкова труден. Разпитах го малко за Конго – нищичко не знаех за тази държава, макар Африка винаги да ме е влечала. Досега съм била само в Египет и Етиопия, а пътуването ми до Мароко пропадна в последния момент. Оказа се, че официалният език там е френският. Ех, поне французите са развяли знаме там на времето – за разлика от повечето държави в Африка, където има ужасни конфликти и на времето там се е веело британско знаме.

Разделихме се. Може би ще му се обадя пак, но погледът му към мен ме притесни по едно време – няколко пъти ми каза, колко съм красива, какви хубави очи имам и колко ме харесва. Искаше ми се да науча повече неща за него, за родината му, дори за търговията с диаманти, но той беше прекалено зает да ме гледа. Не съм свикнала на такова внимание и естествено се притесних. Казах му, че съм много заета (което си е така) и когато имам време ще му се обадя. Следващата стъпка е вечеря. Дано обаче не очаква от мен повече от приятен разговор, защото хич не е в моята възрастова група .

И все пак, беше интересно. Здрависахме се приятелски на раздяла и всеки пое в неговата посока. Та покрай „История на тероризма“ се сдобих и с един интересен образ.

За пръв път чух за иранското кино преди около две години, когато открих Samira Makhmalbaf или по точно нейният първи филм Sib (The apple), който е направила едва на 21-годишна възраст. Общо взето така разбрах за чара на иранското кино – от тази жена, която се надявам един ден да успея да взема интервю (ех, неутолимите стремежи на една бъдеща журналистка).

С какво ме впечатли иранското кино, ли? Ами с каквото ме впечатли и Иран – с усещането на един различен Ориент, с простотата, зад която се крие един невероятно различен свят. Такова е и киното – разказва простички ежедневни истории и ги превръща в емоционални приказки. Поне аз така ги чувствам. Няма нищо нереално в един ирански филм – като го гледаш, имаш чувството, че си откъснал парченце от пъзела на ежедневието, сякаш си разлистил в книгата на нечии живот, толкова реални са историите, които шепти Иран.

Филмът, които ми направи и силно впечатление беше вторият ирански филм, който бях гледала след този на Самира -Where is the friend’s home?, който представяше вълнуващата история на малко момче на име Ахмед (в този ред на мисли искам да споделя, че за пръв път в ирански филм останах толкова впечатлена от актьорската игра на деца), което по погрешка взима училищната тетрадка на свои съученик. Цялата мини-трагедия се гради около това, че момчето, чиято тетрадка е взел Ахмед е на една крачка от изключване от училище и не може да си позволи да навлече гнева на своя учител още веднъж. Малкият Ахмед се опитва да обясни сложната си ситуция на родителите му, които не правят нищо друго освен да го хокат и да го подканват да напише домашните си. Измъчван от угризения, Ахмед предприема една сериозна крачка за малко моче като него – да отиде до отсрещния град и да намери домът на приятеля си за да му върне тетрадката.

Тази сладка история за една детска и наивна борба в света на зрелите хора няма как да не ви докосне. И, разбира се, филмът не се крепи само върху простичката житейска историйка, а и върху чисто емоционалното въздействие на кратките диалози, атмосферата и прекрасното изпълнение на тези малки деца. Ето с това ме грабна иранското кино – с простотата си, силната емоция, която поражда и с различността си.

Като любителка на безкрупулния сарказъм и несдържан черен хумор, няма как да не харесвам Бил Хикс. Всъщност Бил Хикс е един от моите герои – притежаваше в себе си всички онези качества, които уважавам и се стремя – изтънчена интелигентност, достойна за завист обща култура, обаятелен чар, смелост да живее животът си със силно натиснат педал на газта и уникалната способност да говори за сериозни неща и трагедии със запазена марка хумор.

По време на краткия си живот (умира на 32 от рак) той е казал много истини и е имал широка публика от слушатели. Неговите stand up представления са от онези, на които се заливаш от смях, но когато си дадеш сметка за голяма част от казаните неща, осъзнаваш колко са верни. Липсата на каквито и да било скрупули, когато говори за реклама, политика, секс и наркотици не те карат просто да се смееш, а те карат да се замислиш над някои неща. Това ме кара да мисля, че ние хората сме много по-склонни да слушаме и дори вярваме в нещо, когато то ни е поднесено на поднос с щипка сатира и мнооого хумор.

И все пак малко хора умеят изкуството на хумора – не всеки stand-up комедиант е толкова искрен, забавен и в същото време сериозен. Не всеки може да е Бил Хикс…не, никои не може да е Бил Хикс. Мисля си тези дни, че ако не беше починал през 94-та, щеше да ми е много приятно да го слушам как прави политическа сатира или анализи на днешния социален живот. Но за съжаление всички умираме – някои по-рано, други по-късно. Жалко обаче, че хумора на Америка умря толкова рано.

За да сте наясно за какво говоря искам да ви покажа едно от любимите ми представления на Бил – One night stand.