Като човек, интересуващ се и занимаващ се (доколкото ми е възможно) с благотворителност и взаимопомощ, снощи случайно попаднах на кампания, която е открила един интересен и ефективен начин за борба с бедността. FINCA International предлага микрофинансиране и така нареченото, village banking - идеята на миркофинансирането е да бъдат отпускани финансови средства на хора (в случая средствата са отпускани предимно на жени, защото 70% от хората в света, които работят за по-малко от три долара на ден са именно жени и деца), живеещи в страни с нисък доход, които да могат да развият някаква форма на бизнес, за да могат да подобрят стандарта си на живот. За едно микрофинансиране в Уганда например са достатъчни дори 50 долара, които с развитието на проекта се връщат и така има възможност да бъде финансирана още една жена, която след години може да бъде работодател на още няколко и така постепенно нещата се навързват. През 2006г. комитетът на Нобелови награди за мир, коментираха: “Траен мир, не може да бъде постигнат, освен ако  не се намери начин да се справи с бедността. Микро-кредитирането е един от начините…”

Това ми напомня за престоя на сестра ми в Африка (Мозамбик и Гана), където отиде по линия на ПроКредит Банк - там таванът за бизнес кредит е около 500 евро (ще ви излъжа, но знам, че беше под хиляда).

Колкото до FINCA - организацията вече работи с няколко континента и десетки държави. Нейното начало е основано в Латинска Америка, където продължава и да действа (Еквадор, Гуатамал, Хаити, Мексико, Ел Салвадор и т.н.). Кампанията развива своята дейност и в Евроазия (Армения, Азарбейджан, Грузия, Косово и т.н.), в Африка (Уганда, Замбия, Демократична република Конго) и Близкия Изток (Йордания и Афганистан).

В Близкия Изток, FINCA се радва на подкрепата на  Рания, Кралицата на Йордания.

FINCA вече има десетки клиенти, на които е помогнала. Като например Шерида Мкама - майка на десет деца, която вече развива собствена продукция на домати в Танзания. Преди тази жена да разбере за FINCA, тя е продавала домати на местният пазар в опит да издържа семейството си, но всичките пари, които заработвала са отивали за училищните такси на децата й, които всяко семейства в Танзания плаща. Но след като й бил отпуснат заем от 50 долара, тя закупува колело, с което да може да пренесе доматите си на пазара, а по нататък, успява да се снабди и със семена и тор, за да може сама да произвежда домати, които да продава. И така постепенно успява не само да заплати обучението на дъцата си, но и да започне да заделя пари за семейството й, за да могат тя и децата й да живеят по-нормално.

Прочитайки цялата тази информация и разлиствайки истинските истории и на други жени, все повече и повече осъзнавам колко му трябва на човек за да се чувства добре и в същото време колко малко може един човек от Западния свят да даде, за да може едно семейство да живее един що-годе нормален живот в суровите условия на тези държавици.

И един последен материал по темата - Натали Портман говори за FINCA

Усмивка.

Тази седмица трябва да получа оферти от Дания и да избера в кой град бих искала да уча. От всичките изброени, ще да е или Aarhus или Copenhagen - аз обичам по-големите градове. Минах първите два етапа на кандидатсване (от тези етапи изключвам държенето на TOEFL) - подаване на форуляр за кандидатсване и вторият етап, който представляваше изпит по английски и групово интервю (пак на английски). За човек, който е минал по трънливия път на рядко досадния изпит наречен TOEFL, теста, който ми беше възложен на изпита си беше направо детска играчка. Есето беше малко трътляво - искаше ми се да има някоя по-засукана тема, но както и да е. Справих се. На интервюто беше забавно, а хората, които бяха с мен бяха в по-голямата си част големи сладури -имаше една мацка Фамта, която учи японски и английски като втори език - голяма сладурана беше и определено създаваше много ведро настроение, което нямаше как да не отприщи чувството ми за хумор. Ако някой беше подслушвал на вратата щеше да чува повече смях, отколкото каквато и да било английска реч. Излязох от четири часовото “премеждие” пълна с енергия и усмихната.

Истината е, че (живот и здраве), ще уча Multimedia design and communication в Дания, която е една от любимите ми страни от Севера и специално от Скандинавия. И няма нищо гнило в нея - Шекспир се е объркал нещо.

Всъщност първоначалното ми намерение беше да уча журналистика в СУ, но много бързо ми умря ентусиазма, когато посетих няколко лекции и проведох няколко справки със студентите по журналистика - винаги правя обширни проучвания преди да се впусна в какото и да било. Тогава Мариана, която вече е студентка там (международна търговия), ме светна за огранизацията Hakes, която организирва приеми от източна Европа за студенти в чужбина (не само Дания, но също така Уелс, Шотландия, Гърция, Холандия, Италия, Испания, Естония и т.н.). Насочих се към Дания поради ред причини - по-големият ми брат ще е с мен, а той вече е бил една година в Дания като exchange student, имаме приятели датчани и датската образователна система определено ми допада. Хубавото е, че най-накрая ще отида някъде, където няма да ме учат само на теория, а и на практика. Аз завършвам БЗОД (банково застрахователно и осигурително дело) и ако не бях ходила на стажове (уредени от майка ми) в банка, нямаше да имам и капчица практически знания.

Колкото до амбициите ми за журналистика - те никак не са умрели. Три-годишния ми бакалавър в Дания ще ми даде страхотен старт, а специалността е доста интересна (след няколко месеца ще споделям от лични впечатления). И все пак, докато тормозех датските университети с e-mail-ли, бях посъветвана от координатор на The Danish School of Journalism да погледна магистърските им програми (всъщност те не предлагат бакалавъри, имат само семестриални програми и магистърски) и тогава открих моята мечтана магистратура - Erasmus Mundus Masters (Journalism and Media within Globalization The European Perspective).

Двугодишната програма предлага не само невероятна подготовка, но и много емоции. Първият семестър се прекрава в Орхус, Дания (където се намира и The Danish School of Journalism), вторият семестър всички студенти заминават за Амстердам и прекарват обучението си в University of Amsterdam, а цялата втора година се прекрава в Германия, Англия или Уелс, в зависимост от специализацията, която искаш да изкараш - живот и здраве, аз съм се насочила към Уелс (война и конфликти). И ето ги моите амбициозни планове за бъдещето - единственото на която се надявам е, да не се обърка нещо в последният момент. Досега (да чукна на дърво, както казват) никога не съм правила грешки с дългосрочните си планове в бъдещето…дано и сега не е така.

На интервюто ни зададоха въпросът как се виждате след 10 години - аз определено се виждам кристално ясно

Който не харесва Кевин Спейси да си вдигне ръката? Има ли такива? И да има, и да няма, Кевин Спейси си е Кевин Спейси, който каквото иска да ми говори.

След като изгледах трейлъра на 21, осъзнах защо е трябваше да уча по усилено математика на времето - за да мога да броя картите на Блек Джак в казината и да мога преспокойно да изкарвам годишния си доход за седмица ;).

Тъкмо щях да въздъхна и да кажа, “Ех, какви идеини сценаристи”, когато разбрах, че филмът е inspired by true events. Определено ме заинтригува. И макар да знам, че едва ли въпросните true events ще са ясно представени във филма, мисля, че тази продукция ако не друго ще ми подейства като шоколадче по време на депресия - ободряващо ;).

Ще поизчакам филмчето да пролази и до българската кино публика…

Послушах съвета на Ели и реших да публикувам отговора на нейното предизвикателство за книжлетата и в моя блог.

1.Последните три книги, които прочетох:

• “Сто и един дни” на Осне Сейерстад

• - “Бялата крепост” на Орхан Памук - истината е, че съм влюбена в творчеството на Памук, а покрай мен и още десетина човека се “закачиха” за този “наркотик”. “Бялата крепост”, както и останалите творби от този автор за мен са едно съчетание от модерен европейски стил и изящна източна словестност. В тази книга Памук отново подчертава сблъсъка на източното със западното. Всъщност “Бялата крепост” за мен звучи като една приказка от онези на Шехерезада, макар с учудване да разбирам, че романът е чисто исторически. Не са много книгите, които ме грабват още с първите няколко изречения.

• “Мръсна хаванска трилогия” на Педро Хуан Гутиерес - истината е, че тази книга я имам повече от година и чак сега я прочетох цялата. Стилът малко ми напомня на Буковски и Хенри Милър, но е написана в подчертан гонзо-журналистически стил, без грам цензура и с много истина в нея. Едва ли ще намерите по-ярък “репортаж” за животът и мизерията в Куба през 90-те години. На моменти се смеех на сарказмът на Гутиерес, на моменти се отвращавах от вулгаризмът му, но в повечето случай оставах втрещена от така реално описаната мизерия. Аз не съм живяла в такъв режим, в подобна политическа ситуация и в такава крайна мизерия и нищета. И се изумявах от начина на оцеляване на хората, от промяната на приоритетите, от начинът им на живот. За мен беше интересно и много полезно четиво.

2. Последните три книги, които си купих.

• Днес (преди няколко часа) си купих “История на тероризма: от античността до Ал Кайда.” под редакцията на Жерар Шалиан и Арно Блен. Ще е интересно четиво, а сред 20-те страници библиография ще си намеря и някое друго заинтригуващо книжле.

• “Хиляда сияйни слънца” на Халед Хосейни. - парадоксът при тази моя покупка е, че в продължение на няколко месеца целият свят ми беше виновен, за UK amazon вече не правеха доставки до България. Тъкмо бях започнала да ангажирвам приятели в Европа, които да ми пратят книгата на английски, когато съвсем случайно попаднах на българският й превод. Истината е, че още не съм я прочела - чака си мирно ред

• “Забравените от небето” на Екатерина Томова - документалните разкази на Екатерина Томова. Взех си книгата, защото самата аз съм любителка на родопския край и хората там. Обичамда разговарям с тях, особено с възрастните хора - мили и интерсни са. Пък и преди 30 години тази книга е била един от най-големият литературен скандал - Екатерина Томова дори се е срещала с Тодор Живков по този случай. Ще й дойде и на нея времето

3. Три книги, които бих прочела отново.

Хм…труден избор.

• Нека започнем с един мои любим сатиричен роман -“Москва 2042″ на Владимир Войнович . Определено бих я препрочела.

• “За мишките и хората” на Стайнбек - и нея с удоволствие бих я прочела отново. Много емоционално ми подейства на времето - бях сравнително малка, когато я четох.

• “Източен вятър, Западен вятър” на Пърл Бък - купих си я на времето с един вестник. Невероятна книга - някак си съм привързана към историите за сблъсъка на Източната и Западната култура - така ми се иска да разбирам и двете култури.

Докато четях блогът на Ели и отговарях на предизвикателството за книжлетата, се сетих за една интересна случка, която ми се случи днес.

Вървях си аз към книжарница “Пингвините” с умерена крачка, усмивка заради приятния пролетен ден и слушалки в ушите, от които се чуваше Replikas - една страхотна истанбуслка група. Малко преди да започна изкачването на стъпалцата към книжарницата, виждам как в моята посока се задава симпатичен африканец - не всеки ден в Плевен се виждат африканци, пък и аз съм си със зорко око. Загледах се в него, защото поразително ми заприлича на един нигерийски музикант. Той ми се усмихна, а аз на свой ред отвърнах на усмивката му. После го видах как се спира и ми казва нещо, но тъй като слухът ми бе зает от ритмичните турски лирики на песента, аз не го чух. Извадих си слушалките и попитах:

“Моля?”

‘Имаш много красиви очи” - казва той с усмивка на лицето. Леко се изчервявам. Да, зелени са, и аз си ги харесвам.

“Благодаря.” - отвръщам му аз. - “Аз съм Бианка. Приятно ми е.” - подавам си ръката приятелски и той я поема.

Казва ми едно дълго и сложно за мен име, но в края на крайщата за мен беше по-лесно да запомня едно от имената му - Жерар, което беше по-скоро френско, отколкото африканско.

”От къде си?” - питам го аз.

”От Конго. А ти си си…българка…нали?” - пита ме той на доста добър, макар и достатъчно завален български.

”Да, българка съм. Живея в този град.”

“Работиш или…” - пита ме той.

“Не, не…уча. По-скоро завършвам.” - отговарям му бързо. Следва усмивка от негова страна.

”Много си красива.” - поредния комплимент.

”Мерси” - вглеждам се в него. Симпатичен е, дори секси. Има високо тяло, здрава фигура и е облечен в хубав костюм. Изобщо не прилича на турист.

“А ти по работа ли си в България?” - питам аз.

”Да. Работя тук. Занимавам се с диаманти.”

Замръзвам. Африканец+диаманти?! В умът ми веднага нахлуват следните асоциации - гражданска война, оръжия,, кървави диаманти, Сиера Леоне, Ал Кайда и какво ли още не.

”Сиера Леоне?” - питам аз и се усмихвам.

”А, не не. От Конго. От там ги внасяме.” - казва ми името на фирмата, но не я запомних. Имаше “интернешанъл” в нея. Поуспокоявам се малко. Изглежда свестен, но и вие да живеете 18 години с мнителна майка и вие ще станете леко консервирани към африканци, които са в България и въртят бизнес с диаманти.

Той отиваше към банката, а аз към книжаницата. Разбрахме се да се видим след половин час за по кафе. Влязох в “Пингвините” с нагласата да си купя “От шоколада до морфина”, но книгата я нямаше, за това се сдобих с друга -“История на тероризма - от античността до Ал Кайда”

. В края на крайщта отидохме на кафе и си поговорихме, разменихме си телефоните и научихме това-онова един за друг. Той е на 32, завършил е IT business или нещо от сорта в Белгия. Живее в България от 7 месеца и се учудих колко добре владее българският. Той ми казва, че не му се е сторил толкова труден. Разпитах го малко за Конго - нищичко не знаех за тази държава, макар Африка винаги да ме е влечала. Досега съм била само в Египет и Етиопия, а пътуването ми до Мароко пропадна в последния момент. Оказа се, че официалният език там е френският. Ех, поне французите са развяли знаме там на времето - за разлика от повечето държави в Африка, където има ужасни конфликти и на времето там се е веело британско знаме.

Разделихме се. Може би ще му се обадя пак, но погледът му към мен ме притесни по едно време - няколко пъти ми каза, колко съм красива, какви хубави очи имам и колко ме харесва. Искаше ми се да науча повече неща за него, за родината му, дори за търговията с диаманти, но той беше прекалено зает да ме гледа. Не съм свикнала на такова внимание и естествено се притесних. Казах му, че съм много заета (което си е така) и когато имам време ще му се обадя. Следващата стъпка е вечеря. Дано обаче не очаква от мен повече от приятен разговор, защото хич не е в моята възрастова група ;).

И все пак, беше интересно. Здрависахме се приятелски на раздяла и всеки пое в неговата посока. Та покрай “История на тероризма” се сдобих и с един интересен образ.

За пръв път чух за иранското кино преди около две години, когато открих Samira Makhmalbaf или по точно нейният първи филм Sib (The apple), който е направила едва на 21-годишна възраст. Общо взето така разбрах за чара на иранското кино - от тази жена, която се надявам един ден да успея да взема интервю (ех, неутолимите стремежи на една бъдеща журналистка).

С какво ме впечатли иранското кино, ли? Ами с каквото ме впечатли и Иран - с усещането на един различен Ориент, с простотата, зад която се крие един невероятно различен свят. Такова е и киното - разказва простички ежедневни истории и ги превръща в емоционални приказки. Поне аз така ги чувствам. Няма нищо нереално в един ирански филм - като го гледаш, имаш чувството, че си откъснал парченце от пъзела на ежедневието, сякаш си разлистил в книгата на нечии живот, толкова реални са историите, които шепти Иран.

Филмът, които ми направи и силно впечатление беше вторият ирански филм, който бях гледала след този на Самира -Where is the friend’s home?, който представяше вълнуващата история на малко момче на име Ахмед (в този ред на мисли искам да споделя, че за пръв път в ирански филм останах толкова впечатлена от актьорската игра на деца), което по погрешка взима училищната тетрадка на свои съученик. Цялата мини-трагедия се гради около това, че момчето, чиято тетрадка е взел Ахмед е на една крачка от изключване от училище и не може да си позволи да навлече гнева на своя учител още веднъж. Малкият Ахмед се опитва да обясни сложната си ситуция на родителите му, които не правят нищо друго освен да го хокат и да го подканват да напише домашните си. Измъчван от угризения, Ахмед предприема една сериозна крачка за малко моче като него - да отиде до отсрещния град и да намери домът на приятеля си за да му върне тетрадката.

Тази сладка история за една детска и наивна борба в света на зрелите хора няма как да не ви докосне. И, разбира се, филмът не се крепи само върху простичката житейска историйка, а и върху чисто емоционалното въздействие на кратките диалози, атмосферата и прекрасното изпълнение на тези малки деца. Ето с това ме грабна иранското кино - с простотата си, силната емоция, която поражда и с различността си.

Като любителка на безкрупулния сарказъм и несдържан черен хумор, няма как да не харесвам Бил Хикс. Всъщност Бил Хикс е един от моите герои - притежаваше в себе си всички онези качества, които уважавам и се стремя - изтънчена интелигентност, достойна за завист обща култура, обаятелен чар, смелост да живее животът си със силно натиснат педал на газта и уникалната способност да говори за сериозни неща и трагедии със запазена марка хумор.

По време на краткия си живот (умира на 32 от рак) той е казал много истини и е имал широка публика от слушатели. Неговите stand up представления са от онези, на които се заливаш от смях, но когато си дадеш сметка за голяма част от казаните неща, осъзнаваш колко са верни. Липсата на каквито и да било скрупули, когато говори за реклама, политика, секс и наркотици не те карат просто да се смееш, а те карат да се замислиш над някои неща. Това ме кара да мисля, че ние хората сме много по-склонни да слушаме и дори вярваме в нещо, когато то ни е поднесено на поднос с щипка сатира и мнооого хумор.

И все пак малко хора умеят изкуството на хумора - не всеки stand-up комедиант е толкова искрен, забавен и в същото време сериозен. Не всеки може да е Бил Хикс…не, никои не може да е Бил Хикс. Мисля си тези дни, че ако не беше починал през 94-та, щеше да ми е много приятно да го слушам как прави политическа сатира или анализи на днешния социален живот. Но за съжаление всички умираме - някои по-рано, други по-късно. Жалко обаче, че хумора на Америка умря толкова рано.

За да сте наясно за какво говоря искам да ви покажа едно от любимите ми представления на Бил - One night stand.

Като пристрастена към журналистиката млада девойка, определено не пропускам удобен момент, когато да понауча нещо интересно от някой журналист - било то на живо или от някоя статия, а както е в случая от книга.

Сдобих се с книгата “Сто и един дни” по една невероятна случайност. Търсех си оправдание да не се мотая из магазините в София в търсене на бална рокля и решението на моя проблем направо ме спъна. Книжарница “Хеликон” просто избутваше всички други магазини и направо ме сочеше. Нямаше как да не вляза. Пристъпих и си поех въздух - казах си “не”. Този път няма да си купувам книги, просто ще разгледам. Да, но жаждата за книги при мен е равносойна на хероиновата зависимост - все си казвам, че няма да си купя книга, но волята ми се огъва и хоп - почти винаги свършвам с чантичка, в която в много редки случай се мъдри само по една книжка.

Книжарницата беше на четири етажа - рай за мен. Първо се забих в чуждоезиковите произведения, но така и не си намерих така желаните от мен есета на Сюзън Зонтаг нито на английски или на какъвто и да било друг език. Не знам точно как попаднах на онзи рафт, където се мъдреше сложното име на тази норвежка журналистка, но взех книгата без много да му мисля. И определено не съжалих. Купих я - само нея, не посмях да гледам в други посоки, защото после можеше да се прибирам от София на стоп.

По време на войната в Ирак и падането на режима на Саддам Хюсеин аз живо се интересувах от ситуацията - четях десетки статии, гледах новините и попивах всякаква информация. Но след като прочетох  “Сто и един дни” видях войната под един друг ъгъл - през погледа на иракското население. И това, което прочетох беше страх. Страх да се споменава името на Саддам в лоша светлина, страх да се говори дори за дебнещата война, страх за всичко. Това превръща работата на Осне в много по-сложна - никой не иска да говори, особено докато покрай нея се върти Таклеф - преводачът назначен от Министерството на информацията в Ирак, който не само “помага” за осъществяването на контакта между Осне и иракчаните, но и следи работата й и всяко нейно движение.

Сейерстад определено е успяла да покаже войната от двете страни на монетата - през очите на обикновени иракчани, които чакат за месечните дажби храна от прорамата “Петрол срещу храна” и от нейна гледна точка - от страната на една жена, журналистка, без екип и без никаква подкрепа от страна на мощни медии като Си Ен Ен, Си Би Ес или Би Би Си. Пресъздадена е освен трудността за отразяване на действителността в една държава от Близкия Изток, намираща се в пордния военен конфликт, но и също така много, дори прекалено реално е описана ситуацията на предвоенния страх. Бягството на хората от Багдад, залепените прозорци, страха на малките деца и смелостта на по-големите. Определено човек потръпва, когато чете за страха от една война, особено, когато живее в държава, която в настоящия момент е далеч от военни атентати и шума на падащите бомби.

Това, което ме впечатли най-силно бе готовността на десетки иракчани, включително и жени, да нарамят оръжията и да се бият за родината си….и за Саддам. Имаше хора, които не искаха войната и се чувстваха добре под диктатурата на Хюсеин, имаше и такива, които чакаха Америка да нападне Ирак за да ги отърве от властния диктатор, имаше и един палестинец, който с едно изречение разкри цялата конспирация: “Аз съм палестинец, мразя еднакво и Израел и САЩ”. В книгата имаше много хора - и министри и преводачи и християни и мюсюлмани - всички се страхуваха различно. Дори онези, които имаха късмета да напуснат Ирак и да заминат за Йордания изпитваха не по-малък страх. И бедните и богатите иракчани се страхуваха. Но това е войната - една плетеница от страх и гняв, пропита с кръв и сълзи. А  “Сто и един дни” ще ви даде много повече реална представа за ситуацията, отколкото която и да е друга журналистическа статия. А когато затворих книгата се попитах - защо? Едва ли ще намеря истинския отговор на въпросът.

Стояхме мълчаливо в един ресторант край река Тигър. Вглеждахме се една в друга и сякаш четяхме в очите си недописаната история на живота ни. Алмира - красиво име, което шепнеше за ориента. От арабски се превежда “истина без въпрос”, което сякаш се вписваше в характера на Алмира - истинска и честна. Взираше се към Багдад, който ни чакаше от другата страна и ни напомняше колко близко се движим по острието. Алмира бе напуснала родния си град още преди режима на Саддам Хюсеин през 79-та и войната на Персийския залив, а последните й спомени от Ирак бяха свързани с едно спокойно детство в една приказна страна от “Хиляда и една нощи”. Очите й сякаш търсеха онзи Багдад от нейните детски спомени, който беше вече безвъзвратно изгубен и променен до неузнаваемост. Сведе поглед надолу, а аз леко потупах двете книги, които бе издала в Европа - “От древна Месопотамия до Република Ирак” и “Ирак: война след война”.
Това, което най-много ме удивяваше в Алмира е нейната толерантност спрямо западната култура и забележителната й адаптивност. Бе отрасла в Европа със статут на бежанка, след 28 години тя така и не пожелава да смени този статут. Гордее се, че е иракчанка, макар нейният Ирак вече да не съществува. За разлика от повечето емигрирали иракчани, Алмира не спира да се интересува от бъдещето и миналото на родината си. Изучава историята на Ирак и с носталгия се връща с векове назад, когато тези земи, които са носели името Месопотамия са били център на света. Алмира е като двете страни на една монета - от една страна тя е модерна европейска жена, която живее в един динамичен и високо технологичен свят и преподава история в няколко различни университета във Франция, но от друга страна, тя си остава иракска жена. Тази, която прелиства внимателно Корана и ходи редовно на джамия, тази, която е горда със своите корени и силно страда по настоящето на родината си. В тези тъмни очи, аз не виждам просто жена, а една изключителна жена. Иракска жена.
- Знаеш ли какво означава Месопотамия от гръцки? - Алмира разчупва тишината помежду ни.
- Не.
- Между две реки.
- Тигър и Ефрат?
- Именно. Между тези две реки се е писала една многовековна история. Невероятно е как преди тук са съществували толкова легендарни градове като Вавилон, а днес можеш само да вдишваш пепелта на една вече унищожена култура. Първата цивилизация - Шумер - е окупирала именно тези земи. Всичко започнало преди 6 хилядолетия пр. Хр., когато град Ериду бил заселен от шумерииците. Тази ера просъществувала от периода Убаид, чак до появата на Вавилон в началото на второто хилядолетие пр. Хр. И до ден днешен се смята, че Шумер е първата цивилизация. Невероятно е как се мени историята - преди тези земи са били едема на света - райската градина описана в Библията. От една велика Империя, чийто периоди не могат да бъдат изброени - започвайки от Шумер, минавайки през династията на Ур, Вавилония, Бронзовата ера, Персийска Месопотамия, Република Ирак… и стигайки чак до тук. До една малка държавица, в която цари само хаос, петролен глад и смърт. Как само се прекроява картата на света…
Докато Алмира говореше за историята на Ирак, аз се обърнах към Багдад - градът кипеше, а хората в него плахо пристъпваха, сякаш смъртта ги дебнеше на всеки ъгъл. Как се случи това? Кой го стори? Защо една велика империя се превръща в поредната развалина на Близкия Изток? Взирайки се към картата на Европа, бих могла да си задам същите въпроси. Как толкова велики държави са се превърнали в едни малки марионетки на Великите сили? Как с борбата за независимо Косово, картата на Европа отново ще търпи промени? Всичко въпрос на Божия воля или добра политика е?
- Какво е за теб Европа? - запитах аз внезапно.
Алмира се обърна към мен и за секунда впери тъмните си очи в моите, сякаш търсеше отговора в мен, а не в себе си.
- Една… земя. Едно късче от този свят, което е красиво и интересно, но не е моят дом. Мирише на Запад… на модерност, а на мен ми липсва този аромат на ориента, които можеш да вдишаш само в арабските държави. Европа е като един луксозен хотел, в който аз съм отседнала по време на 28 годишната си командировка. А Ирак- е моят дом.
- Ще дойдеш ли с мен в Багдад? - попитах аз, знаейки, че тя е най-прекрасният гид, който мога да имам.
- Не. Имам красиви спомени от родния си град. Спомени, които са достатъчно избледнели на фона на медийното отразяване на събитията в Ирак, за да ги изтрия, ако стъпя в Багдад. Живея във Франция от 20 години и колкото пъти стъпя на летището и ме попитат откъде съм, винаги съм казвала: “Аз съм от Ирак.” Не се срамувам да кажа откъде съм - напротив, гордея се. Именно, защото аз съм една от малкото, които имат хубави спомени от Ирак. Само това ми остана от родината ми - спомените.

Когато приключихме разговора си, заедно със студените си питиета, двете с Алмира се отправихме в различни посоки. Тя, към джип, който щеше да я прекара през йорданската пустиня и после до Аман, откъдето щеше да се качи на самолет за Париж, а аз към такси, което щеше да ме закара до хотел “ал-Рашид”, в сърцето на Багдад. Докато минавахме през иракската столица, наблюдавах тази опустушена и измъчена земя, покрита с кръв. За един миг в съзнанието ми изникна една от онези вълнуващи приказки на Шехерезада и за момент си представих онзи разкош, който преди е царял по тези земи. Чак сега осъзнавах носталгията на Алмира - хилядолетната история на тези земи бе затрила с един размах на британско знаме. В името на човешката алчност. В името на войната. Война след война. Това бе днешен Ирак. Жалко, че само виждаме настоящето, а все нямаме време да се обърнем към миналото. Приказката за Ирак е пъстра - ту с топли, ту със студени нюанси, и красива, и мрачна, и щастлива, и тъжна… и все още недописана.